– Г-н Гълъбов, пред Срещата на върха на НАТО, 25 г. след разпускането на Варшавския договор какви гаранции има Европа за сигурността си?
– Общото състояние на външната среда за сигурност на ЕС се промени съществено. Европа е изправена пред предизвикателства, които са специфични и не могат да бъдат сравнявани с трудностите, пред които са изправени други държави или държавни съюзи. Сигурността й се гради чрез нейното развитие, и то не само във военнотехническо отношение. Рисковете, свързани с терористична дейност са типичен пример в това отношение. Нашата сигурност се определя във все по-голяма степен от качеството на демокрацията, устойчивостта на икономическото развитие и степента на социална интеграция в обществата ни.
– Вие какви дебати и конкретни резултати очаквате от срещата във Варшава -някои я определят като историческа?
– НАТО е изправен пред съществени предизвикателства. Преобладаващата част от рисковете и заплахите не предполагат пряка намеса, но налагат постигането на съгласие относно възможната стратегия на развитие. Алиансът не разполага с необходимия инструментариум за реакция по отношение на анексирането на Крим и на съществена част от територията на Украйна от страна на Руската федерация, доколкото ООН е организацията, която би трябвало да санкционира безпрецедентното нарушаване на международното право от руска страна. В същото време, Балтийските страни, Полша и Румъния в различна степен, но с еднаква настойчивост изискват реакция от страна на НАТО. Без съмнение, темата за необходимостта от постигането на съгласие относно мерките за реакция спрямо провокациите от руска страна ще е в центъра на дискусиите. Почти всички страни-членки, в една или друга степен, бяха обект на военни провокации от страна на РФ през изминалите 2 г. В по-голямата част от случаите, страните реагираха изключително предпазливо, но Турция реши да изостри противопоставянето и свали руски военен изтребител във въздушното й пространство. Другите съществени теми би трябвало да са свързани със степента на постигане на целите, формулирани на предишната среща на високо равнище в Уелс, както и перспективите за развитие и модернизиране на способностите на страните-членки, както и цялостна оценка за промените в средата за сигурност, породени от конфликтите в Близкия Изток. И процесите в ЕС, без да имат пряка връзка с развитието на НАТО, ще бъдат част от дискусиите на форума.
– Какъв знак даде на институциите на ЕС резултатът от референдума и кои са неотложните въпроси пред Европа?
– Резултатите от референдума предизвикаха конкретни, негативни последствия за Обединеното кралство, но тяхното влияние тепърва предстои да бъде оценявано. Не става въпрос за събитие като излизането на Великобритания от ЕС, а за процес, който ще трае поне 2-3 г., като на всеки етап ще носи своите последствия. Симптомите, довели до негативния резултат на референдума, бяха налице много преди злополучното вътрешнополитическо решение, което го направи възможен. Става въпрос за задълбочаващата се диспропорция между регулация и взаимодействие. Европейските институции във все по-голяма степен се опитват да уеднаквят регулативните механизми, без да задълбочават консолидацията на ЕС. Необходимо е съгласие по общите политики на ЕС в областта на миграцията, енергетиката и сигурността, и външната политика. Втората група от реформи ни засяга непосредствено, доколкото става въпрос за необходимост от цялостно преосмисляне на политиките за регионално развитие и сътрудничество, които да позволят при липсата на воля за разширяване, ЕС да уплътни и развие стратегическите си трансгранични сътрудничества.
– Всъщност какво конкретно и ново предлага еврокомисарят г-жа Могерини със стратегията за външна политика и отбрана на ЕС?
– От една страна, се търси разширяване на обхвата и основата на външната политика и политика на сигурност на ЕС. В този смисъл се препоръчва развитието на по-интензивни контакти със съществуващите международни организации. От друга, става въпрос за необходимостта от постигането на по-висока степен на координация и ефективност, както при охраната на външните граници, така и по отношение на задълбочаващите се различия в южното и източното направление на инициативите на ЕС. Процесът на преговорите и постигнатите до момента резултати от Минските споразумения доказаха необходимостта от постигането на ново равнище на ефективност при общото представителство на Европа по отношение на сигурност и външна политика. Именно затова много по-важен е процесът на развитие на Стратегията, отколкото нейните конкретни и актуални формулировки. Ефективността на политиките, ориентирани към управление на миграционния поток, се превръща в част от факторите за развитие на процеса. Както и в самото начало на процеса, много важно е да се разграничават необходимите мерки за контрол върху границите, от една страна, и политиките, насочени към постигане на ефективна социална интеграция на бежанците и мигрантите, достигнали европейските страни.
– Как оценявате т.нар. антитерористичен проектозакон и ангажирането на армията с нова роля?
– Необходимостта от законова регламентация на взаимодействието на институциите в условията на терористична дейност, непосредствена заплаха, както и действията за противодействие на терористични актове не подлежи на съмнение. Около основните принципи в този пректозакон бе постигнато широко съгласие сред специализираните институции и Съвета за сигурност при МС. В същото време публичната дискусия до голяма степен бе изместена по посока на гаранцията за защитата на правата на гражданите в процеса на неутрализиране и пряко противодействие на терористична дейност. Това би могло да я блокира, подменяйки съществените въпроси на взаимодействието с теми, които имат по-скоро периферно значение. БА, според проектозакона, получава възможността да действа в условия на терористичен акт, придобивайки известни полицейски или близки по същността си функции. Но не трябва да се забравя, че „армията е меч, а не скалпел“. Мобилизирането на военните ресурси не може да подмени полицейските задачи, а трябва да се насочи единствено и само срещу пряка заплаха, с която на свой ред, никой друг не би могъл да се справи по-добре, отколкото военните сили и средства.
– Увеличава ли се ролята на паравоенните патриотични формирования в обществения ни живот и как, според Вас, ги възприема самото общество?
– Тази тенденция е пряк отглас на разнородни по своя характери мащаб процеси, които са свързани с кризата на българската национална общност и общата тенденция към радикализация, особено сред младите хора. Това е широката основа на популизма, която във все по-голяма степен се превръща в среда за генерирането на разнородни по своя характер рискове и заплахи пред социалната и гражданската сигурност в България. Дейността на този тип организации би трябвало да бъде предмет на внимателно наблюдение и решителни санкции от страна на компетентните и специализирани институции, без да се подценяват рисковете. В същото време мерките за противодействие би трябвало се съобразяват с почти патологичната потребност от публичност на организаторите и активистите на този тип организации. Те не трябва да бъдат предмет на публичен дебат, а на регулярна и ефективна политика на контрол, възпиране и противодействие. Национализмът, който търси отново възможности за своята изява у нас, е архаичен, както по отношение на своите основни символи и послания, така и от гледна точка на своята визия за процесите в световен и регионален мащаб. Различията между балканските национализми и сходните процеси в Западна Европа са най-видими по отношение на шовинизма. Ако западноевропейският национализъм в значителна степен следва логиката на националния шовинизъм, то нашите национализми са в много по-голяма степен основани на дълбок комплекс за национална малоценност. Именно това позволява парадоксалното развитие на подобен тип призиви и инициативи, които се основават по-скоро на популистка критика към България, отколкото на мисия за нейното развитие и просперитет.
