Загадъчен руски кинооператор снима у нас през Балканската война (1912–1913)
В навечерието
Обектът, включе
За съжаление, българският периодичен печат, който иначе детайлно отразява случващото се по фронтовете, не завещава на потомците информация относно дейността на кинооператори, изпроводени от целулоидната империя, основана през 1895 от инженера и изобретателя Леон Гомон (1864–1946). Затова пък майор Христо Лефтеров (ръководителят на Цензурната секция при Щаба на действащата армия) изготвя още на 26.IХ.1912 „Списък на военните кореспонденти, фотографи и художници, които се допущат на театъра на военните действия“, включващ 111 имена. „Гомон“ се оказва единствената кинокъща, която фигурира в този безценен документ. И в първия му вариант (под № 103), и във втория (от 13 или 14 октомври) присъства (под № 95) името на Чеслав Владислав Вислоцки – „представитель на „Кинамотогр. „Гомонъ“, разпределен „при щ[аба] на 2. армия“.
Георги Стоянов-Бигор споменава през 1988 в сп. „Отечество“ (№ 9) други две имена на „гомонци“, отразили мигове от Балканската епопея. „Чел съм например – пише дългогодишният директор на Българската национална филмотека, – че представител на „Гомон“ е бил Самсон Чернов… А Пьотр Новицки, който по-после ще е един от летописците на Великата октомврийска революция и на Ленин, е бил филмов кореспондент и на Балканския фронт, командирован от същата фирма „Гомон“, на мястото на… убит оператор“. Моят покоен колега Божидар Славов, който освен киновед бе и морски офицер – капитан I ранг, споменава (в останал непубликуван материал) за телеграма, „която изпраща до Щаба на действуващата армия майор Лефтеров по молба на руските кинематографисти Вислоцкий и Новицкий. За първия не е известно засега нищо, но Новицкий Пьотър Карлович е руски оператор, завършил художествено училище в Киев и работещ като оператор в кинохрониката от 1910 г. На телеграмата е сложена резолюция от 25.10.1912 г. „Не може“, но не е невъзможно по-късно да е дадено разрешение.
Кой сте вие, Пьотр Карлович?
Из тракийските поля
Новицки не само пребивава в България по време на Балканската война, не само отразява епизоди от нея, но и тогава (според руски изследователи) натрупва своя опит в областта на военното снимане. Затова именно този период от неговия професионален живот бе най-загадъчният… Допреди броени дни, когато в Белград се запознах с колегата Денис Федорин – възпитаник на рязанския военен институт, военен историк, изключителен познавач на военната кинохроника в периода 1896–1922, научен сътрудник в библиографския отдел на „Госфилмофонд“ (един от най-богатите киноархиви в света). Тъкмо от него получих безценен материал, отпечатан в сп. „Вестник кинематографiи“ (№ 3, 1913, с. 4–5), озаглавен „На война. (Откъси от впечатленията на кинематографическия оператор)“ и написан от самия Пьотр Новицки. По повод на публикуваната в предишния брой статия „Кинематографът на война“ очевидно предизвикала желанието му да сподели „своите впечатления“, „откъси от които“ редакцията любезно предлага на читателите. Не забравяйки още в началото да представи автора на „отзива“: „военния оператор на фирмата „Гомон“, пребивавал в самия център на военните действия. Прекарал два месеца в българската армия и завърнал се неотдавна от Чаталджанските позиции и от крепостта Лозенград [Киркилиссе]“.
Новицки се оказва сладкодумен разказвач – майсторлъкът му наднича от всеки ред, описващ неговото пътуване от българската столица до фронта, който се придвижва на югоизток с главоломна бързина. Всъщност маршрутът на кинаджията повтаря този, извървян вече поне от стотина чуждестранни кореспонденти: от София та до Лозенград… За да преодолее това разстояние, чужденецът ползва многобройни превозни средства: пътнически влак; парен локомотив, върху тендера на който се вози до Ямбол; каруца, теглена от биволи; товарен ешелон… Често му се налага дори да върви пеш, проправяйки си с брадва път сред трънаци и бодливи храсти!
В този „пътепис“ Новицки не споменава нито едно име на свой колега, но на няколко пъти подхвърля, че по време на прехода не е бил сам, а част от снимачна група – навярно на „Гомон“. От думите му се изяснява и националността на екипа: „Узнавайки, че сме руснаци“, твърди Новицки, българският цар („король“) Фердинанд „сподели с нас кратки впечатления от своето пребиваване в Русия“. Много е възможно анонимният му „спътник“, „компаньон“ (в оригиналния текст) да е бил споменатият вече Чеслав Владислав Вислоцки.
Въпреки транспортните затруднения и ограниченията на българската цензура двамата съумяват да се срещнат и разговарят с цар Фердинанд, с поне един служител от неговата канцелария (наричана от Новицки „Министерството на Двореца“), с руския военен аташе полковник Георгий Дмитриевич Романовски, който „взема под своето покровителство“ операторите в Лозенград, със сънародниците си журналисти Немирович Данченко и Гучков, с „двама кореспонденти на големи английски вестници“, с майор Лефтеров, от когото пришълецът храни само мрачни спомени, но въпреки това обективно описва като „джентълмен – между другото прекрасно говорещ руски“, с „коменданта К.“, издал на Новицки „официално разрешение“ да следва „главната квартира“ (щаба на действащата армия)… В Стара Загора „гомонци“ се срещат с „оператора на фирмата Э.“ („Эклер“ или „Эклипс“?) – любопитна, ала не и изненадваща подробност (през нощта на 8 срещу 9 октомври 1912 там се изсипват накуп около 200 военни кореспонденти). „Разочарованият парижанин – свидетелства разказвачът – ни наприказва такива страхотии, че нашето по-нататъшно придвижване действително се очерта като повече от рисковано“.
Филмовите снимки
Но най-стойностната информация на Новицки е тази, свидетелстваща за осъществяването на „ценни“ (според него) кинокадри по нашите земи. В Ямбол екипът прави „снимки на царя“. След усърдно подадена „молба за разрешение“, след „поредица от справки и прегледи на документи“, камерата все пак бива задействана – „нервно заработи ръчката на апарата, фиксиращ портрета на главния вожд на освободителната война“. „Много ценен кадър“ – „атаката на българите при село Ракли“ – бива унищожен по заповед на майор Лефтеров. И то защото „част от него беше останала в апарата“.
Най-плодотворна е работата в Лозенград, където Новицки и Вислоцки отново се срещат (след раздялата им в Ямбол). „Апаратът трака цял ден, „задъхвайки се“. Смогнахме да се доберем до крепостта, посетихме фортовете и предните постове, макар и през целия път да треперехме, очаквайки всеки миг някой да ни обискира или да унищожи заснетия материал. Не бяхме забравили също оплакванията и подпитванията от страна на другите оператори, които живо се интересуваха от причините за благоволението, оказано само на нас от военното началство“. „Киноснимки от Чаталджа, Лозенград, Ямбол и Кадъкьой (Капитан Андреево) не съм виждал засега у други фирми – хвали се Новицки – и затова мога да кажа, че ние, руснаците, за сетен път поставихме рекорд и се оказахме единствените оператори на територията на българските военни действия“.
„Единственият упрек, който може да ни се отправи – смирено признава той, – е, че нашите филми позакъсняха, но не по наша вина… Хвърлихме огромна сума пари с една-единствена цел – да изпратим колкото се може по-скоро заснетата лента, защото в пощата не приемаха колети. В София пратките се получаваха от нашия агент, който препращаше безценната лента в Париж, но не директно, а през румънската граница – поредният хитроумен трик, с който се опитвахме да избегнем изключително строгата българска цензура“.
„Вестник кинематографiи“ подхвърля, че Пьотр Новицки е „прекарал два месеца в българската армия“. Но кои? В своите „впечатления“ той не споменава нито една конкретна дата. Негова биографична справка (от 20-те години) уверява, че „отива да снима Балканската война“ през 1912, заменяйки „убития английски оператор Ричардсън“, като „започва от Землеви“ (може би старозагорското село Землен?) и продължава „до превземането на Адрианопол“. Новицки сам твърди, че се е срещнал с „оператора на фирмата Э.“, след като този загадъчен „парижанин“ вече е бил „прогонен“ от Мустафа паша (Свиленград). Там квартирува щабът на II армия, там на 15 октомври 1912 г. се появяват за първи път 59 военни кореспонденти (предимно чужденци). Но Новицки не е сред тях – на посочената дата той е все още в Стара Загора и тепърва се готви да поеме към фронта. Че е било така, свидетелства и споменатата телеграма на Христо Лефтеров, изпратена във връзка с молбата на Вислоцки и Новицки, отхвърлена от щаба (най-вероятно лично от неговия началник – ген. Иван Фичев) на 25 октомври. Фамилиите на двамата руснаци не фигурират и сред имената на 13-имата кореспонденти, останали до края на ноември в Свиленград, упоменати педантично от майор Лефтеров в дневника на Цензурната секция. Което означава, че по всяка вероятност кинооператорите са си тръгнали от фронта непосредствено след подписването на примирието (20.ХI.1912 г.). С две думи – пребиваването на тандема в Тракия ще да се е ограничило в рамките на не повече от месец. Невъзможно е снимачната дейност на Новицки да е продължила „до превземането на Адрианопол включително“. Защото Одрин бива превзет чак на 13 март 1913 г., а още на 21 февруари с. г. Новицки осъществява в Москва репортажа „Юбилейните тържества“ („Четенето на манифеста на Червения площад“).
Първата
световна война
В началото на Първата световна война Пьотр Новицки е мобилизиран в 7-а автомобилна рота. Тогава и променя бащиното си име от Карлович на Константинович – времето е такова, кипи „възродителен процес“, вихри се борба не само с немците, но и с немските имена и наименования (ген. Ирман става Ирманов, Петербург – Петроград). Скоро е командирован във Военно-кинематографическия отдел на Скобелевския комитет, създаден през 1904 с височайшето покровителство на руския император. От фронта кинооператорът изпраща до редакцията на сп. „Сине-фоно“ телеграма, публикувана на 15 ноември 1914: „Сърдечен привет. Засега съм невредим. За снимките под неприятелския огън бях награден на 29 октомври с Георгиевски [медал]. Новицки“.
За да минимизира риска, съпътстващ всяко батално филмиране, той конструира „бронебойна кинокамера“ и „специален щит“. С тяхна помощ заснема позициите на руските войски край Тарнов (днес в Полша), вихрените действия на казашката конница, обсадата и превземането на Пшемисъл (март 1915), „полетите на военните летци на Кавказкия фронт“ (март 1916), пробивите в Галиция и при Буковина (лятото и есента на 1916), „английските войски в Москва“ (лятото на 1916), „кощунствата“ на немците над православните светини в Дубно и Почаевската лавра (октомври-ноември 1916)…
Разгромът, претърпян от руската армия на всички фронтове, довежда до избухването на Февруарската революция, последвана от „Октомврийският преврат“ – така се нарича филмът, изграден от кадри, заснети и от Новицки (на 5 ноември 1917 в Петербург), и от други негови колеги. През същата година операторът смогва да отрази някои събития от Гражданската война в Русия, бива командирован в Киев, където портретира ген. Скоропадски и Симон Петлюра – водачите на борбата за независимостта на Украйна. През 1918 е един от първите, заснел Ленин – на Ходинското поле край новата руска столица. През април 1918 увековечава „Разоръжаването на анархистите“ – един от първите филми на новосъздадения Московски кинокомитет. Чийто пък събрат, Скобелевският, по същото време бива ликвидиран. Операторът придружава по време на пътуванията им из страната пролетарските вождове Калинин (23 пъти), Троцки (9 пъти), Ленин (2 пъти)…
През 20-те Пьотр Новицки работи в „Госкино 1-ва фабрика“ – там осъществява (съвместно с Едуард Тисе – оператора на Айзенщайн) филма „С лице към селото“ (1925). Снима и за „Совкино“ – „Дяволското злато“ (1928). В края на „бурното“ десетилетие Новицки участва в „Ледената епопея на Челюскин“ – първите съветски полярни експедиции, откъдето се завръща с документалните ленти „Курс-Норд“ (1929) и „Към бялото петно на Арктика“ (1931)… Умира през Втората световна война – според едни източници от раните си, според други – „загива в ГУЛАГ“. И до днес не се знае дали е бил „реабилитирован“…
