Преводът, възможност да сме равностойни на света
Обстойна съпоставка и анализ на различните преводи на български през годините на „Антигона“ от Софокъл направи преводачката Доротея Табакова, задълбочен познавач на класическата древност. Йордан Ефтимов допълни с идеята, че „Антигона“ е използвана в историята, особено в 20-и век с мощен политически подтекст. Такава е пиесата на Жан Ануи от 40-те години на 20-и век, която бе поставяна у нас през 80-те години. А още по-причудлива е версията на Бертолд Брехт, също от 40-те години на 20-и век. Зрителите биха се шашнали: Гестапо да се намеси в сюжета. Вариантът на Маргарита Младенова е опит да се възстанови „Антигона“ в традицията на гръцкия театър. Мнозина не осъзнават, че не са гледали оригинала досега. С какво на този фон преводът на Мерджански е значим?
Първият превод на български е в сп. „Мисъл“ на Пенчо Славейков и датира от 1893 г. Преводът на Александър Ничев е от 1949 г. Следват и два превода почти едновременно – на Николай Гочев преди 2 г. и този на Мерджански сега. Новите преводи са свързани с нова концепция – трябва да се търси суровото звучене на езика. Ключ е представата за човека. В руския превод на Димитрий Мережковски по онова време думата е „дивен“, при Пенчо Славейков е „чуден“: „Светът е пълен с чудеса, ала какво по-чудно от човека…“ – твърди П. Славейков. Какво твърди Софокъл на Кирил Мерджански?
Има много страшни неща,
но най-страшно от тях е човекът…
Преводът е направен от голям поет. Кирил Мерджански с втората си книга „Избрани епитафии от залеза на Римската империя“ беше сред най-големите събития на 1992 г., а „Митът за Одисей“(1997) го направи един от най-значимите поети от
90-те години. Отсъствието му 15 г. от България и спорадичните публикации в „Литературен вестник“ и в. „Българска армия“ преди 3 години, чрез интервюто на Лъчезар Лозанов, както и новите му стихотворения станаха повод да си спомним, че Мерджански е голям поет.
При старите преводи се търси нормално съвременно българско звучене. При новите е опазена грапавостта на гръцкото словообразуване, на думи-съчетания от думи, които Мерджански е пресътворил. Те са трудни – новосъздадени думи.
Книгата излезе в поредицата „Нова библиотека за ученика“. Съществуваше чудене дали преводът да се осъществи като луксозно издание, което изкушава преводачите да се хвалят. За Мерджански беше важно „Антигона“ да достигне до повече хора. В учебниците се използват цитати от превода на Ничев. Инерцията в образованието е голяма. Заместването му с новия превод може да се случи, а може и да не се случи. Това зависи от нас. Но това не е просто превод на по-съвременен език, а концептуален превод, нов подход към човека – обобщи Йордан Ефтимов.
Кирил Мерджански, поет и преводач:Пътят на арогантността води до катастрофа
Главният тласък за създаването на този превод е благодарение на Маргарита Младенова. Първо дойде един спектакъл на Явор Гърдев „Сънят на Одисей“. А след това с Иван Добчев направихме „Тирезий Слепият“. В тази програма „Митове“ разбрахме, че подходът, с който тръгнахме към „Антигона“ с Маргарита Младенова е ценен. Не тръгваме с евтино модернизиране – Антигона да бъде с мотоциклет, а да я потърсим през Античността, да стигнем до нейния архетип, за да погледнем оттам към съвременността. Случайно се видях с Явор Гърдев и с Георги Тенев някъде 1992-3 г. То не че сега нещо много се е променило, но тогава беше една ширеща се простащина. Имаше една песен „Радка пиратка“, България беше станала чалгаджийска дискотека. Явор казва: „Жоро е написал пиеса в стихове, правим я в Ловеч“. Аз викам: „Момчета, не виждате ли какво става наоколо, тука е чалга. Кой ще гледа пиеса в стихове…“
И ми просветна: браво на тях! Точно така! Когато имаш наоколо опростачване, единственият начин, ако държиш на ценностите, на културата, е да правиш обратното на това около теб. Да го направиш в стихове и колкото се може по-високо изкуство. Не снобски и глупаво, никой да не го гледа, а да вложиш цялата си енергия, да го направиш въздействащо, триизмерно – с пространство. Хората да го докоснат, но ти да не се плъзваш по другите.
Спектакълът на Грети беше страшно хубав, колкото пъти го играха, толкова пъти го гледах. Първо беше подстрочникът на Николай Гочев и благодарение на него преведохме с Маргарита Младенова една трета от пиесата. Когато отидох в Америка, си казах: какво ще правя тук. Завърших магистратура по история. Не обичам незавършени неща. Преводът ми даваше възможност да се връщам в нашата езикова среда. Нашият език е изключителен. Който е работил с него, който се е мъчил да го използва като художествено средство, знае: езикът ни е пластичен, богат, чрез него можеш да създадеш пространство. Ударенията са различни в думите – можеш да използваш различни прозодични стъпки. Беше глътка кислород на моя роден език. Когато човек отива някъде, най-ценното носи със себе си. Както казва античният мъдрец Биант: „Всичко свое нося със себе си“, тоест можеш да вземеш злато и какво ли не, но това, което носиш в главата и в сърцето си, е най-важното.
Казах си – писал съм поетични книги, имам усет, знания за прозодия, за образност – ще го правя! Това ми е насладата. Най-голямото удоволствие при писането е, когато го правиш за себе си. А другите хора – кой го хареса, кой не го хареса – Божа работа. Някой път пък вдъхновението те оставя. Бях превел до прочутия там плач на Антигона, като я водят към гробницата… и вече текстът не ми звънти, не ми говори. В един момент пак тръгва, то само те търси. Когато не те припират срокове, човек може да изпита цялото удоволствие на това правене. Да не се насилваш, а да оставиш – то само да те потърси. Преводът стана и благодарение на Доротея Табакова и общуването ни по скайпа – тя е изключително добър поет и изключително добър преводач. С нея свършихме това вече самият превод да бъде проверен. Колко вече е добър, това не е моя работа – другите хора да го оценяват.
Защо държах да излезе в библиотеката за ученика? В „Антигона“ има един момент, много актуален за времето, в което живеем. Свързан е с образа на Креон. Антигона ни дава поука: когато си безкрайно арогантен, и считаш, че арогантността ти позволява да правиш всичко без изобщо да мислиш за нищо и за никого, позволява ти да прекрачваш всякакви граници – и човешки и морални – това се наказва жестоко. В България виждам тоя тип арогантност на Креон много често. Страшно е за самите хора – арогантността, освен че ще те накаже съдбата, тя опустошава самия човек. Той няма отношение към останалите, към никого около себе си. Той си мисли, че той е всичко, че светът е направен за него. Не е така. Живеем в свят, направен, за да бъде споделен с другите. Ние се реализираме в отношението си към тях. Мислех – ако в едно училище книгата се чете, децата ще разберат, че пътят на арогантността води до катастрофа. Води до индивидуална катастрофа, но води и до катастрофа на цяла нация. Защото ние имаме пример от историята за нации, които тръгват по пътя на тази арогантност – и завършват с катастрофа.
