Всеки тръгва с големи очаквания към Виена, но едва ли някой се е върнал разочарован. Всички се връщат оттам с надминати очаквания, колкото и да е била голяма „кошницата на очакванията“. Изненадите започват още от околностите на града, заобиколен от малки и спретнати сателитни градчета, с още по-спретнати и уредени хотели – модерни и на много достъпни цени. Интересна е технологията, по която са направени. Основните материали, вложени за направата на тези хотелчета, които наричат хостели, са стоманени греди, поцинкована мрежа и ламарина, и пресована рециклирана хартия, която ние наричаме фазер. Вратите и касите на вратите са направени от този фазер, но не си личи. Изглеждат като направени от скъпа дървесина. Стаите са без прозорци, но вратите са остъклени и от тях директно се излиза на дългите веранди. Усещането обаче е за абсолютно удобство и лукс – и вътре, и отвън. Всичко е дизайн. Личи си, че във всеки детайл е вложена мисъл. Тези хостели са на два етажа, но имат асансьори, които побират шестнайсет души. Пристигаш там, наспиваш се и на другия ден потегляш за Виена.
Струва ми се, че носим някаква необяснима представа, че градовете в чужбина са претъпкани от огромни сгради, от които не се вижда небе. Това със сигурност е така в Хонконг, както разправят и както се вижда по снимките в интернет, защото там на мястото на четири-пететажни сгради са построили небостъргачи. Във Виена обаче няма как да е по този начин. Има една супер модерна и висока сграда в онова, което там се нарича градчето на ООН. В това отделено от останалата част на града пространство са разположени най-различни служби на ООН и толкова.
От известно време насам Виена за шести път се признава за
най-добър град за живеене
на планетата. Когато влезеш в града, разбираш защо, като се поразходиш насам натам, още повече разбираш защо. Тук от всички страни човек е заобиколен от паметници на културата. Един върху друг са натрупани културни, исторически и архитектурни пластове на едно дълго и последователно развитие,, и то в сърцето на Европа. Във Виена наистина може да се чуе как бие сърцето на Европа. Към Виена вървят тълпи от туристи със самолети, влакове и автобуси, но в самия град това не се усеща. Градът успява да ги погълне в себе си и да ги разпредели равномерно. Край паметника на Мария Терезия има хора, разбира се, но не са на тълпи. Има
свободни пространства
и ако не ти се изпречи някой японец отпред с огромния си фотоапарат, можеш да си снимаш спокойно и колкото искаш. Ако имаш време, можеш да влезеш и в музея на модерното изкуство, защото там се чака на опашка. Ако обаче не искаш, тръгваш покрай кметството, докато спре дъждът, защото малко заваля, но спря, докато отминем Виенският университет. Фасадата на този университет не е толкова внушителна, както на виенската община, но затова пък славата му е голяма. При това в него се влиза без приемни изпити. Между другото Виена няколко пъти печели първото място в света и като град, който предлага най-добри условия за студентите.
Като спря дъждът, спряхме пред народния театър на Виена.
Пред театъра 
стоят млади актьори, облечени с дрехи от епохата на Моцарт, с които можеш да се снимаш и от които можеш да си купиш билет за представление, да получиш и програма.
Мотаейки се така безгрижно сред цялото това великолепие, човек започва да забелязва, че в този град всичко е направено така, че да му бъде удобно на човека. Независимо какъв е този човек. Дали е гражданин на Виена, или е турист, дошъл за малко. Дали е дете, или възрастен, или човек в неравностойно положение. За всички трябва да е удобно. Да е ясно, да е безопасно,
да е красиво
и да те улеснява
Нивото на социалната култура се оказва, че тук е много високо. Коли минават, но не чуваш нито един истеричен клаксон. Във Виена няма и наводнения, защото виенчани са построили успоредни канали, които да поемат излишните води на Дунав, когато се наложи.
Има много места, които те карат да си мислиш: „Ето това е Виена“. Такова място е и площадът до катедралата „Свети Стефан“. Там е още по-виенско. С паметниците и кафенетата, малките пресечки с магазинчетата и суперскъпите бутици. Ако спреш за повече време на това място, сигурно цяла
Европа ще мине покрай теб
Но понеже нямаме всичкото време на света, след едно кафе, което там не се нарича виенско, отиваме в двореца „Шонбрун“. От него едва ли има по-виенско. То е и заради графиня Елизабет – Сиси, своенравната съпруга на влюбения и щедър император Франц Йосиф. Там може да си купите Сиси и да си я хапнете, защото е направена от шоколад.
Забележителен е паркът на Шонбрун. От този парк става ясно, че ландшафната архитектура тук е на почит от векове. Докато се провираме по зелените тунели и алеи, чуваме симфоничен оркестър. Той свири известно време и спира, след което започва да свири същото. Това беше репетиция на Виенската филхармония. Веднъж годишно тя дава в парка на Шонбрун безплатен концерт за гражданите и гостите на Виена. Беше късмет все пак, че уцелихме репетицията, защото концертът щеше да е след два дни. И това допълни кошницата на очарованието от прекрасната Виена.
