Ако 10 г., след като ме няма, се съберат 10 души, ще е събитие, казва на юбилея си в Националната опера през 2001 г. голямото ни драматично сопрано Гена Димитрова. Премиерата на филма „Обич за Гена“ на 75-а й годишнина в претъпканото обновено кино „Левски“ (ъгъла на „Сан Стефано“ и „Янко Сакъзов“) опровергава скромността на думите й. Затова и ще има извънредна прожекция на 26 юли. Режисьорът Димитър Сотиров е и съавтор, заедно с оператора и продуцент на филма Милена Стойкова, на биографичната книга „Гена Димитрова-от А до Я“ (2012 г.).
Директорът на Националната ни опера маестро Пламен Карталов казва, че примата ни е деляла историята на операта на период „до“ и „след“ Мария Калас, а българската оперна история ще се дели „до“ и „след“ Гена Димитрова. В кариерата си тя е имала най-големите роли на Верди („работодателят на оперните певци“, според нея) и Пучини-една от най-емблематичните е на Абигеил в „Набуко“. Пяла е на най-големите оперни сцени. И е получавала най-престижните награди – сред тях – през 1989 г. тази на „Пучини“, връчена й след постановката на „Тоска“ в „Ла Скала“ под режисурата на Франко Дзефирели. На награждаването започва благодарността си първо с думите: „Моите родители са селяни и не са ми разказвали за операта в детството ми, както тези на Франко…“. Но е повтаряла и че в операта от село са дошли двама – тя и Джузепе Верди.
Гена Димитрова е имала онзи овладян и гъвкав глас, който в края на изпълнението „е изтегляла в нишка“, както никоя друга изпълнителка, си спомнят колеги. Тайната на успеха й смятат не само в гласа, но и в това, че „пееше, както живееше и във всяка роля даваше и нещо лично от себе си“. Тя не пееше ноти, а състояния и емоции, смятат партньорите й. А самата Гена се шегува: гласът е въпрос на хормони, но с успеха укрепва…
Освен насладата от изпълнения на коронните й роли, филмът ни среща с най-големите й партньори на сцената, които наричат гласа й космически и кариерата – бляскава. Смятат я помазана от Бога. А младите оценяват рядката й щедрост към новите таланти. „Тя беше невероятно благородна към младите“, спомня си Александрина Пенданчанска.
Филмът е приказка за успехите, но и за труда на Гена Димитрова зад кулисите, за обикновения й живот сред приятели и близки. Един от колегите й възкликва: тя беше примадона на сцената, не е нормално да е толкова нормална в „другия“ си живот, без маска и никаква суета. Била е щедра и на сцената, и извън нея, посветена на музиката и отворила врата на всеки млад талант. С мечтата – „Да направим България голяма, както е оперният й престиж“. Думи на оперна прима, без която не е минавал сезонът на нито един световен оперен театър.
