„Нежните души“ от Държавна сигурност

Поети на щита и меча

Димитър Иванов безспорно е явление в историята на Държавна сигурност. Произхожда от комунистическо семейство, завършва с отличие Школата на МВР, започва оперативна работа в Шесто управление от най-ниското ниво, за да се изкачи по всички стъпала на йерархията и да оглави един от най-интересните отдели – Шести. През това време завършва задочно философия и специализира журналистика в Софийския университет, защитава успешно дисертация, свързана с живота и делото на Стефан Стамболов, което го прави доктор по история.

Тази апологетична оценка на Димитър Иванов дава Бончо Асенов в книгата си „Творческите личности в Държавна сигурност“, разказ, за която започнахме в предния брой.  Иванов е включен в два раздела – „Служители на контраразузнаването“ и „Журналисти“. Като оставим настрани съмнението какви контраразузнавачи са били „шестаците“, след като в работата си никога не са се сблъсквали с истински разузнавачи, трябва да „светнем“ съвсем мъничко какво е представлявал прословутият Шести отдел на Шесто управление, където Иванов наистина става най-младият началник на отдел в ДС. Тази структура е вече крайната форма на 
вътрешнопартийна подозрителност
изградена да следи всеки шеф в БКП под претекст той да не пристъпи закона или морала, а всъщност – да не представлява заплаха за окопалите се по върховете живковисти. Колко успешен е бил отделът говори самият 10 ноември 1989 г., когато едни комунисти изместват от властта живковистите. А и непосветените днес могат да предположат как „перспективните кадри на ДС“, завършили само школата на ДС, са записвани в университети и са получавали титли и звания. И как в онези времена са издавани написаните от тях „литературни произведения“.   
Апологетиката на Асенов за Иванов продължава: „Промените, настъпили след 10 ноември, не прекъсват неговия устрем. Наистина, излиза от системата на Държавна сигурност, но веднага се включва, и то успешно в частния бизнес като вицепрезидент на „Мултигруп“, а след това като издател.“ По-нататък ни запознават с другите „успехи“ на Иванов, сред които – „Става професор. Преподава в Университета по библиотекознание и информационни технологии и в УНСС.“ Ето я пак заплахата на демоните от Държавна сигурност, с която ченгетата се гордеят. Както самият Бончо Асенов и мнозина като него, които не можем да изброяваме поименно, все „творчески личности“, са изградили цяло лоби на ДС във Варненския свободен университет, тук виждаме вече пътечката към „Библиотекарския център“. Прокарана и от проф. Иван Попов, дългогодишен личен съветник на министър Димитър Стоянов. Самият Попов е почетен в книгата на Асенов 
в раздела „писатели“

От който узнаваме, че „творческите личности“ в ДС са многобройни и разностранни. Както и предния път споменахме, става дума само за щатни служители, кадрови офицери от ДС. Сред писателите с пагони на ДС Бончо Асенов е наредил старият кадър Иван Охридски, изкушен от словото дългогодишен следовател. Повечето от книгите му, издавани до 1981 г., когато той е починал, громят „вражеските шпионски централи“. В тази група се появява и Иван Христов, определен категорично като поет. Иначе – от 1965 до 1998 г. работи в Държавна сигурност, както пише Асенов, неволно или нарочно забравил, че през 1998 г. Държавна сигурност отдавна не съществува, поне като държавна структура. Друг поет бил Марин Цолов, който имал издадени стихосбирки след 2002 г. Тук е включен и Сава Кръстанов, също контраразузнавач. Той пък бил хуморист и през 2001 г. излязъл сборникът му с разкази „Човекът с одеалото“, повечето от които били публикувани през 1983 – 2001 г. в хумористичния вестник „Пардон. Така си вървят манипулациите. Няма как разкази да са публикувани в „Пардон” през 1985 г., например, тъй като тогава такъв вестник не съществува, а и никога не е съществувал. Това беше някакво хумористично приложение на заменилия „Работническо дело“ вестник „Дума“. Както споменахме и предния път, сред поетите е нареден и полковник Цвятко Цветков, дългогодишен заместник-началник на Шесто управление. Като 
най-значимо „поетично“ явление
е откроен „шестакът“ Чавдар Тепешанов, който веднага след промените зае яростна позиция срещу всичко, което е вършил в ДС. Тя прозвуча по-скоро като опит за намиране на нови властови пътеки, останал неосъществен. Хората не вярваха на ДС, особено на „шестаци“. Тепешанов се изявява като поет и художник, въпреки че е „обслужвал оперативно“ кинодейците. За разлика от него, другите „обслужващи“ – Петко Михов – писателите, Красимир Пачков, зет на Стоян Михайлов – художниците, са останали „творчески неизкушени“ след промените. „Обслужващият“ журналистите Емил Пенчев май се е радвал на най-богата „жътва“, както показаха списъците на Комисията по досиетата, срещу която всички бивши ченгета роптаят буквално „под строй“. И как иначе да бъде, след като несменяем шеф на СБЖ беше Веселин Йосифов, главен редактор на „Антени”“– седмичник, който се оказа щатен отдел на Държавна сигурност.      
За журналистите с пагони на ДС едва ли има смисъл да се отделя много внимание. Те бяха посочени от Комисията по досиетата, но продължават да са навсякъде и да се изказват „компетентно“ по всички въпроси. Велизар Енчев, Боян Чуков, Иван Гайтанджиев, Иван Гарелов, Красимир Райдовски, Стефан Солаков, все кадрови офицери – тези имена просто илюстрират тежкото, непрекъснато и несвършващо присъствие на ДС навред и в днешния ни живот. Като журналист е вписан и Славчо Велков, който е дежурен специалист по всякакви въпроси на сигурността, тероризма, глобалните и регионалните заплахи, имигрантските потоци и какво ли още не. Биографията му, показана в книгата, е твърде загадъчна. Започва със завършването на Военната академия, бил работил в армията, после в Четвърто управление на ДС, даже във външното министерство. „Експерт по национална и международна сигурност и борбата с тероризма, по чиито проблеми преподава в СУ „Св. Климент Охридски“, НБУ и Дипломатическия институт при МВнР“ – така е представен в книгата с „творческите личности“. От което отново виждаме, че тези „творци“ с пагони на ДС не само пишат книги, изказват се по форуми и телевизии, но много от тях преподават в университети. И пак идва въпросът – 
на какво учат студентите
Владимир Костов презрително не е включен в главата „Журналисти“, макар че е най-истинският журналист от всички изброени. В книгата той е определен от Асенов като „предател“. Терминологията на автора – без коментар.
Имало и художници с пагони на ДС, разбираме от книгата на Асенов. Сред тях е „универсалният шестак“ Чавдар Тепешанов. Там е личният охранител на Людмила Живкова Димитър Мурджев, който имал десет авторски изложби! Не е пропуснат и полковник Красен Ракаджиев, когото по-възрастните си спомнят с „подписа „Рак“ под карикатури в „Работническо дело“, изобразяващи едно и също – Чичо Сам, с цилиндър на звездички и доларов знак се е затичал нанякъде, размахвайки ракета.
Певците с пагони на ДС са само двамина. Манол Михайлов, който от малък пеел народни песни, имал записи в радиото, работил и в Държавна сигурност, после водил фолклорно предаване в Телевизия СКАТ. Другият е ловешкият бард Милен Тотев, който след промените преминал от ДС на работа в полицията. 
Ако все пак сред многолюдния поменник на „творческите личности в Държавна сигурност“ има все пак 
един реален творец

за такъв може да се приеме спорният полковник Костадин Кюлюмов. Един от създателите на Шесто управление, дългогодишен негов заместник-началник. Но в същото време няколко пъти уволняван и отстраняван от МВР. Първият път е, след като писателят Георги Марков емигрира. Името на Джери е заличено от надписите на сериала „На всеки километър“, а Кюлюмов, благодарение на когото Марков е сред сценаристите, буквално е изритан от ДС. Кюлюмов също е сценарист на сериала, както и на филма „Кръвта остава“ и „Опасен полет“. Името му личи и като сценарист на първия български сериал „С пагоните на дявола“. Автор е на десетки романи, беше член на СБП. След 10 ноември 1989 г. не написа и ред.

За разлика от безбройните други „творци“ с ДС-пагони. Които, вместо да са благодарни на спокойните си старини, на големите пенсии, на всичко материално, придобито именно като участници в репресивния апарат, продължават да говорят, пишат, да преподават, да издават книги. С една и съща основна теза – ние работихме за националната сигурност срещу враговете на социализма. Кои бяха враговете е ясно – НАТО, ЦРУ, империализма. Да се чудим ли още защо комунизмът не влиза в учебниците с всичките си престъпления. Най-големите от които извършени от „нежните души“ – рицарите на „щита и меча на победилата революция“.   И все не си отива.