Мнозина лекомислено смятат, че кинофестивалите са места за забавления, за развлечения и дори за порочни изстъпления. Но грешат. На тези форуми, приютяващи, разбира се, и снобеещи интелектуалци, се върши сериозна работа. От такива като мен – заявявам го с присъщата ми скромност. Придружавайки твърдението с конкретни дати и факти – 11 юни 2015-а, Белград, ХVII фестивал на нитратния филм. В програмата, на който организаторите бяха включили двучасов сеанс от кинохроники, осъществени по време на Първата световна война (1914–1918). Предоставени любезно на Югославската филмотека от Британския филмов институт (BFI) – най-богатия целулоиден архив в света. Една от тях бе озаглавена „Епизоди от Първата световна война (Балканите)“/„Scenes in the Great War (Balkan)“. Придружаващата я оскъдна информация пък уверяваше, че лентата е заснета през 1915-а и е продукция на Обединеното кралство. Англичаните бяха приложили и кратко описание: „Аматьорски филм, показващ България, окупацията на Ксанти и армията на генерал Тошев в Дедеагач“. Това бе всичко, но и то бе достатъчно, за да изпълни със съмнение сръбските колеги. Ето защо те се обърнаха към мене за помощ – нали съм българин, експерт, киноисторик. В качеството си на такъв седнах с чаша лозовица под ръка пред малък екран и… тутакси изтрезнях…
Защото пред смаяния ми поглед започнаха да се нижат невидени до този момент кинокадри, а през моя над 35-годишен професионален живот съм изгледал бая архивен материал. Появиха се и междукадрови надписи – разбираеми, макар да бяха на английски език: „Кърджали (Нова България). Изглед от града. Пазарният площад. Керван камили. Панорама“, „Гюмюрджина. Железопътната гара“, „Окупираният Ксанти. Войските, нахлуващи от планините“, „Влизането на ген. Тошев в Дедеагач“, „Опожареният град Фере“… И съвсем накрая – „Параходът „Варна“ с български военнопленници във Волоския залив (Гърция)“. Никаква 1915 година, никаква Първа световна война. И британците могат да грешат – наскоро целият свят се убеди в това. Оказа се, че гледах хроника, абсолютно неизвестна досега дори за маститите родни киноспециалисти, запечатала и съхранила мигове от Балканската епопея, гарнирани с най-драматичните заключителни акорди на Междусъюзническата война! Потресът ми очевидно впечатли колегите Александър Ерделянович и Божидар Йованович, които тозчас копираха филма върху диск, с който триумфално се завърнах в татковината…
Стефан Тошев Тошев (18.XII.1859 – 27.XI.1924) е роден в Стара Загора. През Руско-турската освободителна война (1877 – 1878) се записва доброволец в Българското опълчение, след нейния край бива приет в новооткритото Военно училище в София, което завършва през пролетта на следващата година. Веднага започва да служи като прапоршчик в VI Старозагорска дружина на Източнорумелийската милиция, а от 1880-а постъпва във войските на Княжество България. През март 1883 бива повишен в чин поручик, а през 1885 вече е капитан. Като такъв се сражава в Сръбско-българската война, от която се завръща с ордена „За храброст“ (IV степен). От 1908 е началник на I пехотна софийска дивизия. Наричана Желязната, тя с успех участва в пробива на турската отбранителна линия Люлебургас – Бунархисар (17 – 20 октомври 1912) по време на Балканската война. Впоследствие „шопите“ атакуват (3 – 5 ноември) Чаталджанската укрепена позиция, пред която се заседяват до края на войната, без да развият някакви особени бойни действия. Тъкмо при Чаталджа „пехотинецът“ поема (от 1 март 1913) командването на Авангардните дивизии (I Софийска, IX Плевенска и V Дунавска – втора бригада) на съединените I и III армии. Щабът му се установява в Димотика – обстоятелство, което превръща Тошев в „губернатор“ на Беломорска Тракия. От 9 май 1913 ръководи новосформираната I резервна армия, чиято задача е да защитава София при ненадейно сръбско нападение. На 17 май военната единица се преименува на V армия, предислоцирайки се към Коньово и Сливница, като щабът й се установява в село Извор. През Междусъюзническата война „железните“ действат в участъка Султантепе – Крива паланка – Китка. На 5 август 1913 Стефан Тошев получава званието „генерал-лейтенант“.
През Първата световна война предвожданата от „Генерала от пехотата“ III българска армия превзема Тутракан и освобождава Добрич (началото на септември 1916), овладява Кубадинската позиция (октомври), неколкократно разбива румънско-руските войски (ноември) и така разчиства пътя към покоряването на цяла Северна Добруджа (през декември)! Въпреки успешните боеве на Добруджанския фронт, въпреки извоюваното прозвище „Героят от Тутракан“, въпреки познанството си с престолонаследника княз Борис Търновски (бъдещия цар Борис III), който чиракува при него като поручик, Стефан Тошев е отстранен от поста си (на 23 ноември) – поради разногласия с пруския генерал-фелдмаршал Август фон Макензен, общия главнокомандващ на съюзническите войски на Балканите. Но пък бива назначен за губернатор на Македония, а на 25 март 1917 – повишен в звание „генерал от пехотата“. През 1918 Тошев командва IV армия. През юни 1919 г. достойният българин преминава в резерва, ръководи Съюза на запасните офицери (1923 – 1924), през октомври 1923 е избран за председател на комитета „Народна признателност“, основан с цел да подпомогне жертвите на комунистическия метеж от септември същата година. Написва и книга – „Победени, без да бъдем бити. Отговор на хулителите ни като съюзници. Преглед на трите войни 1912 – 1913 и 1915 – 1918” (1924). Стефан Тошев умира в Пловдив, погребан е в София. Днес едно добруджанско градче, разположено близо до границата ни с Румъния, носи неговото име – Генерал Тошево! За да крепи жив спомена за великия пълководец, а и да стряска гузната съвест на плиткопаметните безотечественици…
Градове, жп линии, личности
Балканската война избухва на 26.IX.1912, а Царство България се включва в нея на 5 октомври. Още същия ден Хасковският отряд на II армия, предвождан от полк. Васил Делов, настъпва към Кърджали. Корпусът на ген. Мехмед Явер паша се оттегля, изоставяйки голямо количество боеприпаси и снаряжение, последван от турското население в региона. Градът бива освободен на 8 октомври, ала обезлюден. Това е видно и в заснетия най-вероятно през октомври начален епизод „Кърджали (Нова България)“, показващ местните забележителности: конака, джамията, един от каменните мостове над река Арда, чаршията (търговската улица), пазарния площад с полегналите върху него и споменати в подзаглавието камили (навярно „забравени“ при отстъплението)…
Сегментът „Гюмюрджина“ също краткометражна панорама на този живописен град, наричан днес Комотини. Разположен в подножието на източно-родопски рид, на около 20 км северно от Бяло море, той бива овладян от нашите войски на 10 ноември 1912 г.. Намиращият се край него корпус на Явер паша пък бива пленен след три-четири дни. Градът остава в пределите на България до 27 ноември 1919 г.. Предаден на Гърция с Ньойския договор, той отново става български в периода април 1941 – ноември 1944. В заглавието на епизода наименованието на селището е споменато редом с „железопътната гара“. Едва ли случайно – през Гюмюрджина минава стратегическата железопътна линия, свързваща Димотика, Дедеагач, Драма и Сяр със Солун. По време на Балканската война източната й част е под български контрол, а западната – под гръцки
„Окупираният Ксанти“ всъщност бива освободен на 7 ноември 1912 г. от Родопския отряд на ген. Стилиян Ковачев. Сегментът действително показва „войските, нахлуващи от планините“ – спускането на нашите части по път, виещ се из голите склонове на Руен планина (част от Южните Родопи), в подножието на която е скътан „градът на хилядите цветове“ (старото българско име на който е Царево). Камерата „обхожда“ централния площад на Ксанти, спира „погледа“ си върху масивна зидана беседка, покриваща с керемидения си покрив чешмите за ритуално умиване преди молитвите, отслужвани в отсрещната джамия, ала най-вече и най-продължително се „любува“ на стройните колони на влизащите в града български войници (най-вероятно от Родопския отряд)… Те крачат с пушки на рамо, предвождани от своите командири, възкачени на коне, под звуците на духова музика и в такта на млад барабанчик, следвани от товарни обозни добичета…
Идентичен е „сюжетът“ и на епизода, озаглавен „Влизането на ген. Тошев в Дедеагач“. Разположен на няколко километра западно от устието на река Марица, днешният Александруполис е превзет на 13 ноември 1912 г. – така войските ни излизат на Бяло море. И този репортаж предлага „групов портрет“ на изстрадалите, ала победоносни български пехотинци, строени в редици, подготвящи се за парад. Който бива поздравен от ген. Стефан Тошев, придружаван от неколцина офицери (навярно от неговия щаб). И този път има военна духова музика, но и посрещачи или присъстващи – цивилни местни граждани (от по-видните – според официалното им облекло), дори невръстни зяпачи… Операторът очевидно се е ползвал с доверието на командването, защото бива допуснат да снима палатковия лагер, разпрострял се по поляните край Дедеагач. Обективът му обаче не смогва да улови дори късче от беломорската шир…
Заглавието „Опожареният град Фере“ напълно отговаря на съдържанието на обекта – разрушени жилища, руини – включително и такива на православна църква, стърчащи самотно останки от стени, запустели огнища… Покрай тях и из тесните улички, затрупани от развалини, се суетят български войници и местни жители, опитвайки да разчистят жалките останки. Градчето, разположено недалеч от Дедеагач, бива овладяно в началото на ноември 1912 г. от конната бригада на полк. Александър Танев. Непосредствено преди бягството си турското население подпалва своите домове – тук-там остава здрава къща. През 1914 г. Фере е преименуван на Трапезица, в него се заселват българи – бежанци от Източна Тракия. След Първата световна война и той последва съдбата на всички споменати във филма градове (с изключение на Кърджали).
Пленниците от Трикери
Междусъюзническата война започва на 16 юни 1913. Известна още като Втората балканска война, тя изправя България срещу бившите й съюзници – Гърция, Сърбия и Черна гора, към които на 28 юни се присъединява Румъния. От ситуацията се възползва и Турция, чиито сухопътни войски прекосяват на 6 юли граничната линия Мидия–Енос, овладяват Източна Тракия и си възвръщат превзетия от българите на 13 март Одрин. Конфликтът трае кратко – примирието е сключено на 18 юли, като ден по-рано започва Букурещката конференция. В последния й ден (28 юли) бива окончателно ратифициран Букурещкият мирен договор, слагащ край на бойните действия между съюзниците. Втората балканска война приключва официално на 16 септември 1913 г., когато Османската империя и Царство България подписват Цариградския договор.
Епизодът „Параходът „Варна“ с български военнопленници във Волоския залив (Гърция)“ отразява и „товаренето“, и пътуването. Вижда се ясно палубата, претъпкана от „ходещи сенки на хора“ – повечето прави, някои – полегнали, трети – „окупирали“двата борда, вперили очи в морската шир…
„Вчера пристигнаха във варн. пристанище пленниците, български войници, ония герои, които на брой 1218 души стояха срещу 16,000 д. гръцка армия“ – известява на 14 октомври в. „Варненски новини“. На същата дата софийският в. „Мир“ потвърждава информацията, допълвайки я със специална кореспонденция, изпратена от морската ни столица на 16.Х.1913: „С българските параходи „Варна“, „България“ и „Борис“ пристигнаха в града ни част от пленниците 64 офицери и 3281 войника“. На 21 ноември (след изтичането на 40-дневния карантинен период) несретниците биват посетени от министър-председателя д-р Васил Радославов. Придружена от своята свита, същото сторва и царица Елеонора, която беседва с някои войници. И двете височайши визити са запечатани върху филмова лента – най-вероятно от оператора на софийското кино „Модерен театър“, където репортажът е прожектиран на 21 и 22 декември…
Един филм, много загадки
От кого обаче са заснети описаните „Епизоди от Първата световна война“, оказали се такива, но от Балканската епопея? Прекалено професионално е осъществен този филм, за да бъде охарактеризиран като „аматьорски“. Неподготвен любител трудно би могъл да спечели доверието на щаба на българската армия, без чието разрешение следването на споменатите военни подразделения е било абсолютно невъзможно! Операторът придружава Родопския отряд из серпентините на Руен планина, бива допуснат до стратегически обект – какъвто е Гюмюрджинската гара, шета волно из бивака край Дедеагач, отразява паради, озовавайки се в непосредствена близост до ген. Стефан Тошев и офицери от неговия щаб… Присъствието на кинокамера върху палубата на „Варна“ също ще да е било съгласувано с командири и цензори – било наши, било гръцки! Тъй че е много вероятно в случая да не става дума за един-единствен, а за няколко, различни снимачи, посетили изброените източно-тракийски градове по различно време (октомври-ноември 1912 или ранната пролет на 1913). Волоският залив, корабът „Варна“ и българските военнопленници пък със сигурност са филмирани в периода 8 – 12 октомври 1913. Излиза, че снимачният период се е проточил цяла година! Самотен оператор (при това „аматьор“) не би могъл да си позволи толкова разточителен престой в региона. Което подсказва, че филмът е по-скоро монтажен, сборен, дело на неколцина кинокореспонденти. Зад чийто гръб най-вероятно наднича някоя от тогавашните целулоидни империи – или френска („Пате фрер“, „Гомон”,), или британска.
Петър Кърджилов доктор по кинознание
