Преди години, когато реших да пиша рецензия за книгата на писателя Никола Радев „Когато Господ ходеше по Земята“ за в. „Български писател“(„Словото днес“), използвах метода на един мой приятел литературен критик, който той сподели с мен в писателското кафене. А го сподели, защото го попитах, как си пише критическите материали. Отговори, че подходът, е много елементарен. „Гледам на книгата, каза той, като на шише с водка. Изпивам водката и на сутринта, ако ме цепи главата и не мога да си намеря място, защото целият свят ми е крив и аз съм си крив, защото съм пил този боклук – пиша гадна рецензия. Ако обаче на другия ден ми е светло в душата и чувам даже птичките как пеят и животът ми се струва по-хубав, тогава пиша и хубава рецензия.
Когато си купих книгата на Никола Радев „Когато Господ ходеше по Земята“ и я прочетох, не само ми се оправи литературният вкус в устата, ами и съжалявах, че е свършила, а скоро едва ли щях да намеря нещо подобно за четене, особено из продукцията на родната ни словесност. Защото когато излезе тази книга у нас на литературния мегдан, вече се беше изтъпанил така нареченият постомодернизъм, който за да си подаде главата над гората на българската литература, че да го видят и него, започна да обезлесява всичко около себе си и преди себе си.
Както и да е това, не стана и няма да стане, но въпросът е, че книгата на Никола Радев ми прозвуча като изворна вода, като лековита билка, потопи ме в света на истинското слово. Слово, което е пластично, образно, свързано и преплетено с човешката душевност, с една епоха, когато авторът е бил млад и запленен докрай от литературата. В тази книга той описва живота си най-вече като студент в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. В тази книга има и невероятно
чувство за хумор
Дълго време си спомнях някои толкова смешни места, че започвах да се смея на улицата, като се сетя. В един пасаж Кольо Радев разказва как от България в „Максим Горки“ пристига поредният кандидат за литературна слава, който обаче възприема руския колкото една „цепеница“. И тази „цепеница“, обяснява писателят, пишеше една руска дума от четири букви с три грешки. И така нататък.
Понякога книгите сами предизвикват оценката за себе си. Думата, която ми хрумна, след като прочетох „Когато Господ ходеше по Земята“ беше, че е „писателска“. Това беше писателската книга на Кольо Радев, който преди да престане да ходи по Земята и да се премести в небесния писателския съюз, успя да добави към нея още двеста страници. Такива книги много малко писатели успяват да напишат. В нашата литература се сещам само за Константин Константинов. Нямам изобщо предвид литературните мемоари, които разказват за клюките и интригите в литературните среди. Та такива писателски книги имат още само Съмърсет Моъм – „Равносметката“ и Жан Пол Сартър – „Думите“. Може да има и още някой, но не са много.
Всъщност аз не пиша за книгата, а за Никола Радев, но явно тя е някакво естествено продължение на неговата личност.
С него беше много
приятно
да се общува 
Не с всички писатели е така. Общо взето, писателите са нетърпими, непоносими, патологични егонцентрици и егоисти, както и темерути или фукльовци. Вече се навъдиха и сноби писатели, но тях пък съвсем не ги хваща кантара.
С Никола Радев ме запозна поетът Кольо Севов във Варна през 70-те години на миналия век. Севов беше художествен ръководител на Кабинета на младия литературен работник, където се подвизавах и аз, защото следвах във Варна. Само че той не ме запозна в Кабинета, а в легендарното кафене „Варна“, в стария хотел с това име, до входа на Морската градина. В това кафене мирно и съвместно съществуваха писателите, марфаджиите (незаконните търговци на валута) и дамите със свободна професия. На входа стоеше Тарзана и разпределяше квотите за столовете и масите, когато е претъпкано, а то през зимата винаги беше претъпкано и толкова опушено, че само Тарзана можеше да ти покаже къде има свободно място да седнеш. Ако си писател – при писателите, ако не – при когото трябва. Двамата Кольовци си имаха приказката и за това, че Севов беше служил четири години като моряк. Първите му две стихосбирки са морски. А Радев е плавал седем години по корабите като първи помощник-капитан и е
обиколил над
40 държави
В нашата литература морски писатели като него са по-малко от пръстите на едната ми ръка. Добрите морски писатели и в световната литература са малко.
Та спомням си, че когато за първи път видях Никола Радев във Варна , той беше с капитанската униформа. Много млад, униформата му стоеше добре и около него се носеше ореолът на мореплавател и писател. При това завършил „Максим Горки“, има издадени книги и на всичкото отгоре е и член на Съюза (СБП). Книгите и членството в съюза тогава за нас, около двайсет и пет годишните поети, си бяха абсолютен блян в бъдеще и съвсем неопределително време.
След много години се срещнахме с него в София, когато вече по някакво чудо и аз имах книги, и дори дойде ред да ставам член на прословутия Съюз на българските писатели, който днес се надпреварват да плюят всякакви неидентифицирани екземпляри от новата литературна фауна. Този процес, разбира се, започна още с обръщането на палачинката. Когато милата ни татковина заприлича на разграден двор и на село без кучета. Колизиите и турболенциите
не подминаха и писателския съюз 
изчисти неплатените сметки
и дори когато напусна председателския пост, остави една много солидна сума в касата на СБП. Всички искаха да остане и втори мандат, но той не пожела. През годините, когато беше председател на съюза, се срещахме по-често. А и аз по-често се явявах по писателските стъгди.
Вече в новия век се обадих един ден на Никола Радев и му казах, че в. „Българска армия“ има желание да направи интервю с него. Съгласи се моментално, защото обичаше армията. А поводът за интервюто беше и това, че той е носител на наградата „Щит и боздуган“, която някога в. „Народна армия“ връчваше за разказ. В неговия скромен дом щитът и боздуганът бяха окачени на видно място. Той наистина се гордееше с наградата. Сетихме се и да се снимаме заедно.
Никола Радев беше подкупващ човек и усмивката му беше такава. Истински писател, който ходеше по Земята и не се залъгваше с празни приказки, обичаше Трявна и морето, владееше словото и познаваше силата му.
