На 19 юли 2016 г. се навършиха 100 години от рождението на капитан Димитър Списаревски.
Годишнината бе отбелязана под патронажа на началника на отбраната генерал Константин Попов. Връх на честванията беше поднасянето на цветя точно в 10.00 ч. едновременно на десет отделни места, свързани с подвига на летеца при защитата на София през Втората световна война.
В Централния военен клуб в столицата се състоя паметна вечер за Списаревски. Там дойдоха много хора, свързани с българската бойна авиация. В събитието участваха началникът на отбраната генерал Константин Попов, първият български космонавт генерал-лейтенант Георги Иванов, заместник-командирът на Военновъздушните сили бригаден генерал Анатолий Кръстев, председателят на Комисията по отбрана в 43-ото Народно събрание о.з. генерал Михо Михов, курсанти, родственици на о.з. капитан Димитър Списаревски и неговите колеги.
Отбелязването на годишнината се организира по инициатива на Столична община – район „Искър“, със съдействието на Министерството на отбраната, командира на ВВС, Съюза на възпитаниците на Военните на Негово Величество училища, Школа за запасни офицери и родолюбивото войнство и гражданство, Съюза на ветераните от войните на България, Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва, Съюза на военноинвалидите и военнопострадалите, Военна академия „Г. С. Раковски“, Българската авиационна асоциация и Съюза на офицерите от резерва „Атлантик“.
Тържествен военен ритуал се състоя пред паметника на Списаревски, край улицата с неговото име, в район „Искър“ в столицата. В събитието участваха заместник-министърът на отбраната Атанас Запрянов и заместник-председателят на парламентарната Комисия по отбрана Валентин Радев. Венци бяха поднесени от името на министъра на отбраната, началника на отбраната, кмета на район „Искър“, заместник-председателя на Комисията по отбрана Валентин Радев, Командването на ВВС, Военна академия „Г. С. Раковски“, началника на Централното военно окръжие, СОР „Атлантик“, Съюза на ветераните от войните и 108 СОУ „Никола Беловеждов“. Силни и вълнуващи слова за Списаревски изрекоха капитан I ранг Васил Данов от СОР „Атлантик“ (пълния текст на словото поместваме по-долу) и председателят на Съюза на възпитаниците на ВНВУ, ШЗО и РВГ, капитан далечно плаване Атанас Илев. Водещ на паметното събитие беше о. з. полковник Петър Моллов, заместник-кмет на район „Искър“.
„Всички знаехме, че поручик Списаревски гореше от желание да се бие за своята България, името на която той произнасяше винаги с особено чувство на безкрайна любов и умиление. На тази тема той бе толкова чувствителен, че не спираше пред никого и пред нищо, за да защити честта и чистотата й. Затова вярвах, че той непременно ще се бие добре и с достойнство срещу всеки враг на родината. Аз бях уверен, че той не театралничеше и не позираше. Това можеше да помисли само човек, който не познаваше неговия характер. Въпреки това се намираха и някои колеги, които смятаха, че Спаич парадира с физическата си сила и с „надутия“ си патриотизъм. Че бил прекалено чувствителен „патриот“, маниак, грандоман и т. н. Така говореха само онези, които го познаваха повърхностно или му завиждаха за доброто име и честното му и открито сърце“.
Така пише в книгата си „Орли на България“ Михаил Григоров, един от легендарните летци изтребители, бранили небето над София по време на страшните бомбардировки през 1943 и 1944 г. Той служи със Списаревски и го познава отблизо.
„В свободното си време ние или играем с топка, ако навън е сухо, или седим в беседката пред щабната барака“ – пише авторът, когато си спомня какво се е случило на 12 декември 1943 г. на летището, осем дни преди Списаревски да извърши безсмъртния си таран и да остане завинаги на 27 години.
„При лошо време – продължава Григоров – играем на карти и разговаряме за всичко – за живота, войната, любовта. И винаги с висока доза „сол“ и шеги, често и с високопарни думи. Коментираме и спорим.
Последният спор бе относно японските камикадзе и руските тарани. Върху масата, покрита с войнишко одеяло, летецът Конзов бе разгърнал списание „Летец“, издание на щаба на Въздушните войски и четеше статията за руските тарани. Статията бе превод от американското списание „Нюзуик“. В нея се разказваше по какви възможни начини руските летци извършвали таран срещу самолетите на „Луфтвафе“. Статията беше придружена и от илюстрации.
– Гледайте! Щом ни свършат патроните и така може да се свали самолет! – обясняваше Конзов.
– Да, но трябва да го изпипаш. Иначе и ти отиваш с него! – възрази му Стануш.
– Ама това е по за предпочитане отколкото японските камикадзе! – продължаваше да ни убеждава Кончето.
– Руснаците могат така, защото са милиони, но ние не можем да си позволим подобно нещо. То колко сме ние?! – Стануш стана и ни огледа – Е, ако ножът ти е опрял до гръкляна… то никой не знае какъв акъл ще ти дойде.
В този момент поручик Димитър Списаревски
мина покрай нас и се вгледа в списанието
и илюстрациите и веднага схвана за какво говорехме. Той ни погледна ласкаво и каза твърдо:
– Това се казва героизъм! – и толкова, с бавни крачки отмина към близките самолети“.
Дали този мимолетен разговор за тарани и камикадзета не е подтикнал по някакъв начин поручик Списаревски да извърши безподобно яростния си таран. Това никога няма да разберем.
По времето, когато се случва разговорът за тараните, поручик Списаревски току-що се е върнал от командировка и е зачислен към щабното звено. Авторът, който се кани да говори с него, дълго не успява, защото няма възможност, но пък много иска да го разпита за впечатленията му от Западния фронт и обстановката край Ламанша. Затова този път решава да го заговори и разказът му продължава така: „Намерих поручика в щабната квартира и го помолих да ми разкаже за онова, което може да ме ползва от неговите наблюдения. Например за скачането с парашут от
самолет „Месершмит 109 Густаф“
Този въпрос той беше вече разгледал в една своя лекция пред летците от орляка, но аз не бях присъствал на нея“.
Списаревски започва да обяснява на Григоров, че най-важният момент в такива случаи е напускането на самолета. Казва му, че това става с намаляване на скоростта до около 300 км в час, след това пилотът се освобождава от всичко, което го свързва с кабината като колани, кислородна маска и кабел за радиовръзка. Накрая да обърне самолета по гръб и с ръка или крак да изтласка лоста напред, което да го освободи напълно и той да се „изхлузи“ от кабината надолу с главата.
Така още известно време двамата разговарят по темата за скачане с парашут от „Месершмит“, но в края на разговора Списаревски с неприкрита горест в гласа му казва:
– Вие вече начукахте по някоя и друга победа, а аз все още не съм се разписал в небето над София.
И се разделят.
Никой не предполага, че на 20 декември той не само „ще се разпише“ в небето над София, но ще се запише и завинаги в историята на българската бойна авиация като летец, извършил първия таран по време на въздушен бой с многократно превъзхождащ го противник.
Настъпва и 20 декември.
Времето е слънчево. Небето е ясно, приятно и синьо. Българските летци имат предчувствие, че американците ще се възползват от доброто време и ще нападнат. И точно в 11.00 часа преди обяд им съобщават, че ще излетят и ще водят бой с около 100 – 120 четиримоторни бомбардировача Б-24 „Либърейтър “ и с около 20 изтребителя „Лайтнинг“. В 12. 30 е изстреляна сигналната червена ракета и сирените започват да вият тревожно. Запалват моторите на самолетите, а Михаил Григоров вижда как Списаревски тича с големи крачки към своя „Густаф“, качва се на него и след няколко секунди е готов за излитане. Техен водач е един друг легендарен летец от това време – капитан Топлодолски. Орлякът им излита в стегнат боен строй за нула време и набира 6000 метра височина над София. Либърейтърите идват от изток и всички разбират, че Топлодолски не иска да ги допусне над града, за да изсипят смъртоносния си товар върху главите на софиянци.
Този въздушен бой се разгаря светкавично и вихрено. Силите са толкова неравни, че е дори абсурдно да се мисли. Само че българските летци нападат стремително, защото знаят, че особено в челната атака здравите нерви решават изхода. В един момент самолетите на Григоров и Списаревски се врязват в гъстия строй на лайтнингите. По една случайност само не се сблъскват с никой. Авторът казва за изтребителите, че са били толкова много, че не успява да ги преброи.
И докато си мисли това край него пак прелетява жълтият „Густаф“ на Списаревски, който се е устремил право напред,
сам срещу огромната въздушна армада
на противника. Другите наши изтребители изостават още по-назад от последната група бомбардировачи, към която се насочва Списаревски. Той открива огън по тях, куршумите потъват в туловищата им, но те продължават да летят. В един миг стрелбата му секва. Може би за части от секундата след това самолетът му се врязва в един Б-24. Огромната експлозия раздробява двата самолета на парчета, някои от които обхванати от пламъци падат на земята южно от София, някъде към Панчарево. „Сякаш небето бе пламнало от огъня на сблъскалите се самолети“ – спомня си авторът на „Орли на България.
Ефектът от тарана на Списаревски е поразителен. Атакуваната от него ескадрила от бомбардировачи „Б-24 Либърейтър“, наричани „Летящите крепости“, не успява да пусне бомбите си над София. Могъщата въздушна армада „си подвива опашката“, променя посоката и си хваща пътя за обратно на югозапад.
В тази битка загива и подпоручик Георги Кюмюрджиев, който разстрелва почти от упор едни противников „Лайтнинг“.
И двамата посмъртно са произведени в по-горен чин. Никой не знае какво си е мислил Списаревски по време на атаката, но предния ден някой от неговите колеги го чува да казва: „Ще сваля поне един!“. Признати са му три победи.
Завинаги между звездите
Капитан I ранг о. р. Васил ДАНОВ
Вече 73 години капитан Димитър Светозаров Списаревски, безсмъртният Спаич, е сред небесните покровители на България. Сред неканонизираните светци на българската нация. Заедно с Апостола Левски и с други непомръкващи икони на националния небосклон.
Още във военното училище се откроява нестандартната му фигура, безкомпромисната честност, неистовата обич към отечеството, наляла олово в юмруците му, за да натупа двама германски офицери, нестанали прави пред акордите на българския химн.
Обучение, овладяни висини, трескаво сливане с машината и с небето, приятелства, колегиалност и любов – краткият живот на героя се върти на ускорени обороти. Сякаш от детската люлка чувства небесното си призвание и съзнава, че няма време да живее с темпото на обикновен човек.
Син на офицер и племенник на дипломат, младият мъж изгаря с покрусата на осакатената от Ньойския диктат родина, с горчивите сълзи на непобедените ни полкове, крили знамената си под офицерски куртки и войнишки шинели, за да ги върнат в пределите на България и да ги предадат на Нейно Величество Историята.
Героизмът му е предопределен от кръвта на котленския възрожденски род, в който се четат имената на Неофит Бозвели и на съратника на Г. С. Раковски Панайот Хаджидобрев, станал първият български преводач на Виктор Юго. В родовата памет гърмят имената на генерали и академици, на министри и музиканти, на юристи и поети.
Другият чичо на героя със същото име Димитър Списаревски е офицер и поет, кавалер на български и на сръбски ордени за храброст, подло съсечен от разбойниците – бивши съюзници през Междусъюзническата война.
„У човека всичко трябва да бъде прекрасно“, твърди Чехов.
У Спаич всичко е свръхнормата: напрегнато, тревожно и съсредоточено. Като затишие преди атака. Като изпуснатия дъх преди изстрел. Като мъртвите секунди преди торпеден залп. Като експлозия в съзнанието, преди да хвърлиш самолета си в таран.
Снажен, красив и буен, отличен гимнастик, плувец и футболист, боксьор и борец, той сякаш иска да мери ръст с един от кумирите на възрожденска България, с полиглота, първия военен теоретик и първи национален пълководец Раковски. Думите на Иван Вазов за Раковски с пълна сила важат и за Димитър Списаревски:
„Твойта вражда беше вражда сатанинска,
твойта любов беше любов исполинска,
любов без съмненье, без свяст, без предел,
що кат кръст огромен беше ти понел.“Трепетен патриот и противник на комунистическите утопии, летецът поручик твърдо държи на военния професионализъм и отказва да участва в полицейски акции. „Аз не съм се учил да ходя по горите да гоня нелегалните. Аз съм се учил да бъда летец“, гордо отсича крилатият воин.
Подстъпите към подвига са овладени. Точната дата на безсмъртието му ще бъде посочена от Съдбата. Денят „В“ като Величие настъпва с неумолимата логика на космическо явление: срещу 200 противникови машини излитат 36 български соколи. Знаят, че нямат шанс. Но са решили да принудят сеячите на смърт да хвърлят бомбите си извън София. Да откъснат още някоя минута, за да успеят мирните граждани да се скрият в бомбоубежищата. Да разкъсат бойния ред на вразите. Да предоставят на артилеристите от противовъздушната отбрана възможност да поразят повече цели.
Искат твърде много. Искат всичко.
А той е само на 27. Този сетен за поручик Списаревски бой е и последен за 5 неприятелски самолета: 2 бомбардировача и 3 изтребителя.
Подвигът му разтърсва не само онемяла България.
Подофицер Робърт Хенри Ренър, единственият оцелял от екипажа на сваления с таран бомбардировач, по-късно от болницата моли майката на Списаревски за среща, за да й предаде личните си ордени и медали. Като рицарски поклон пред подвига на обезсмъртилия се победител.
„Останалото е мълчание“, би казал Шекспир. Мълчание, венци и вечна памет. Дълбок поклон пред непомръкващия подвиг на капитан Димитър Списаревски! Героите остават безсмъртни, докато живеят в паметта на благодарните потомци.
