Може ли с 2 хеликоптера, 400 войници, 7 танка, 2 самолета и действия (само) в две области на една държава да се направи преврат? Сигурно някъде такъв преврат може и да успее, но в Турция, която има втората по големина и боеспособност армия в НАТО, население от 83 милиона и цели 81 области, това няма как да стане. Затова и превратът, продължил няколко часа вечерта на 15 и до ранната сутрин на 16 юли, бе наречен „пишман-преврат”.
Събитията в Турция от последните години
вещаеха подобно развитие
Първо, това бяха масовите протести на студенти и други слоеве на интелигенцията през 2013 г. по повод развитията около парка „Гези” в Истанбул, но и в други големи градове (Измир и Анкара), потушени с полицейска бруталност. Прекрати се мирният процес с кюрдите и де-факто започна война срещу тях в градовете и други населени места в Югоизточна Турция (довели до небивали разрушения и обезлюдяване на цели райони). Последваха терористични актове в Югоизточна Турция, а след това и в Анкара и Истанбул. Забавиха се темповете на икономическия растеж, случиха се провали във външната политика с Русия, Сирия, Египет, САЩ, а и силно се обтегнаха отношенията с Брюксел и кой ли не още. Всичко това говореше за трупано в турското общество напрежение, което нямаше как да не избие в една или друга посока.
Военният метеж поставя различни въпроси от вътрешно и външнополитическо естество. Поведението на партийно-политическата опозиция показа, че тя е против военното решение на назрелите проблеми (същевременно не бива да се омаловажава и фактът, че партийните лидери от опозицията вероятно са се страхували и за собствения си живот). Ердоган показа, че има немалко привърженици – при призива му хората да излязат на улицата и да защитят „турската демокрация”, хиляди го послушаха на мига. При това, не само облагодетелстваните от неговото управление бизнес-среди, но и „редови ислямисти”. На практика
джамиите изиграха ролята на партийни клубове
Пролича разделението не само в обществото като цяло, но и в самата армия, както и в другите силови структури.
В медиите се появиха различни сценарии за случилото се: напр., че Ердоган сам си е организирал преврат, че превратът бил организиран от Путин, Обама и т.н. Най-вероятна изглежда версията за смесен вариант: армията – и особено средните чинове (най-висшите военни са избрани на постовете им според личната лоялност към Ердоган, а по-нисшите офицери са продукт на неговото управление, съпътствано с усилена ислямизация и отдалечаване от принципите на кемализма), са започнали тайно да организират преврат, сведения за което са „изтекли” към специалните турски служби. Ердоган е бил предварително информиран и е решил, че ще е по-добре за него не да се опитва да спира преврата, а да го използва за собствени цели.
Това обяснява някои негови действия през последните седмици. Очевидно, организаторите са планирали да коригират политиката на Ердоган. В този контекст може да се оценят внезапните изпреварващи действия на президента – рязък завой във външната политика спрямо Русия, довел до сваляне от руска страна на наложените санкции, удрящи дотогава болезнено турската икономика, промяна в тона спрямо Египет и Сирия; корекция на „оптиката” за промяна в Конституцията. По такъв начин, Ердоган неутрализира критиките на опозицията по споменатите пунктове, а и спечели отново на своя страна хората, засегнати в икономически или друг план от несполучливата външна политика. Тук могат да бъдат добавени „нескопосаните” действия на превратаджиите: липсва участие от основни военни единици; завземат се медии, без срещу тях да се предприемат реални действия за преустановяване на предаванията, като тези медии са не само проправителствените, но и такива, поддържащи линията на Гюлен – главен противник на режима; липса на класически репресивни мерки спрямо основни фактори в държавното управление като президент, премиер, министър на отбраната и т.н.
Очевидно, този „пишман-преврат” беше много
по-различен
от предишните преврати
в тази страна. Но все пак една от традициите бе спазена: още на следващия ден бяха извадени изготвяните и опреснявани всекидневно от специалните служби списъци с „врагове на режима”, съгласно които започнаха уволнения и арести – на военни, съдии, журналисти, университетски и училищни преподаватели и т.н. Само за два дни общият им брой надхвърли 50 хиляди и продължава да расте. Някои анализатори виждат в това подмяна на самата тъкан на светската, модерна държава, завещана от Ататюрк, и превръщането на Турция в ислямска република, което вещае нестабилност както в страната, така и в региона. Хиляди са арестуваните военни – ако всички те и стоящите зад тях военни сили бяха наистина участвали в опита за преврат, логиката подсказва, че той неминуемо щеше да успее. Сцените на брутална разправа с войници и офицери, бити, заклани, съблечени голи, бяха потресаващи – като ги види, човек остава с впечатление, че са снети не в Турция, а в „Ислямска държава“. Заговори се за връщане на смъртното наказание.
Интерес представляват реакциите на външния свят. В началото всички говореха за необходимостта от „спазване на законовия ред” и поздравяваха Ердоган като „защитник на демокрацията”. Впоследствие в Европа и в САЩ се появиха мнения, че „Ердоган не трябва да прекрачва границите на общоприетите демократични норми, а опитът за преврат не му дава право да действа безогледно”.
Отделно внимание заслужават развитията в отношенията със САЩ, още повече, че там предстоят президентски избори. Турция официално обвини като основен вдъхновител и организатор на преврата Фетхуллах Гюлен, живеещ там и поиска екстрадицията му, а САЩ също втвърдиха тона и прекратиха полетите до тяхна територия на турските авиокомпании (по същество, санкции). Не е изключено това противопоставяне да се задълбочи, поне за известен период. Сред причините за подобно очакване са не само желанието на Ердоган да се разправи с бившия си съюзник Гюлен, но и неблагоприятните очаквания по кюрдска линия, предвид досегашната позиция на САЩ.
Победата на Ердоган срещу преврата го направи по-силен във вътрешен план, но същевременно
в турското общество, а това би могло да му изиграе лоша шега. Авторитарната му политика и брутален натиск върху различни слоеве на обществото биха могли да предизвикат ответни реакции, а това би усложнило положението. Той неминуемо ще потърси окончателно осъществяване на плановете си за промяна на Конституцията и превръщане на страната в президентска република. Както и по-нататъшно засилване на личната власт чрез ликвидиране по един или друг начин на своите политически противници и обграждане с хора не толкова на базата на лични качества, колкото на лоялността им към него. Вече започна по-нататъшното „изтикване назад” на принципите на кемализма и превръщане на Турция от светска в ислямска държава. Действията за унижаване на въоръжените сили и военното командване, обаче, би могло да се превърне в бумеранг с непредвидими последствия – в една или друга посока.
Що се касае до отношенията с Брюксел, много е вероятно Ердоган да не изпълни условията за синхронизиране на турското законодателство с европейското в частта за т.нар. „борба с тероризма”. А това би изправило Европа пред трудно решение – дали да „преглътне” този факт, или да рискува постигнатото по-рано през годината споразумение по т.нар.„бежанци”. Докато съществува страх от бежанците, те ще бъдат използвани от Турция като лост за въздействие спрямо ЕС. Въпросът засяга пряко и българските интереси.
Едва ли би могла да се очаква съществена промяна в политиката на Турция спрямо България и Балканския регион като цяло. Но може да настъпят изменения в ресурса за въздействието и осъществяването й.
