Още преди да се дипломира в Националната музикална академия „Панчо Владигеров“, Григор Паликаров започва да дирижира ансамбъла на Българската армия (по това време – със симфоничен оркестър и мъжки хор). Отслужва първите 3 месеца в Ботевград, а следващите 9 – като диригент на ансамбъла. През 1997-99 г. е главен диригент. Казва, че е видял реална казарма, която в момента липсва за българските мъже. След дипломирането си е главен диригент на ансамбъла до 1999 г., когато МО го закрива, за негово съжаление и днес. Сега дирижира 5 от спектаклите на Софийската опера под режисурата на акад. Пламен Карталов“ „Набуко“ на открито до храма „Ал.Невски“.
– Маестро Паликаров, харесвате ли още българските военни маршове?
– По-важното е, че българските военни маршове във варианта им за хор и оркестър „плачат“ за един нов запис. Имаме дълг да ги запишем отново, тъй като предишният такъв запис на тези маршове не е най-доброто, което може да се остави в културната ни памет. Това е моята истина, а може би с колегите, които сега свирят на различни места, сме последните, изпълнявали ги на живо. С Ради Радев, главния диригент на Националния гвардейски оркестър, който тогава свиреше в народния оркестър на ансамбъла, имаме вече 20-годишна професионална и лична дружба.
– А има ли за Вас нещо специално в постановката на Вердиевата опера „Набуко“ на площада?
– Да, и в самата опера има нещо специално. Верди я създава след голяма житейска драма-смъртта на първата му жена и двете му деца. И е на прага да спре да композира. Издателите и приятелите му го увещават да напише опера. И той „яхва гребена на времето“ – патриотично в борбата за свободна Италия. И може би най-известният оперен хор, този на пленените евреи, дори самите италианци са разбирали като призив за борба да се възроди родината им. И когато по улиците са викали „Вива Верди!“, то е означавало всъщност „Вива Виктор Емануел“ – желания бъдещ крал на Италия. Така че поривът на времето, създал „Набуко“, е много силен – за свобода и по-добро бъдеще. И в този смисъл операта е вечна. И всяка нейна постановка, особено тази мащабна продукция на площада, е възкресение на идеали, които ще съществуват, докато го има човешкият род. А сега дирижирам „Набуко“, като последният път го дирижирах на 200-годишнината на Джузепе Верди – на 10 октомври 2013 г. в Антверпен като част от турнето на Варненската опера. От този знаменит за мен ден не бях правил „Набуко“. Затова сега се радвам на тези пет „мои“ спектакъла. Този спектакъл е наистина суперпродукция. Билетите просто свършиха за всичките вечери, въпреки заслужено по-високите цени. А доброто изкуство носи духовно удовлетворение, но е скъпо.
– Кои са другите Ви любими композитори?
– Като дете обичах Бетовен. Но по-късно разбрах, че всичко, което е стигнало до нас, като големи имена в музиката и не само в оперната – от Бах, Моцарт, Шуберт, Шуман, Верди, Пучини са шедьоври извън времето и пространството. Любимо ми е това, което репетирам в момента. Значи, цяла седмица това ще е „Набуко“…
– Какво Ви предстои в новия сезон?
– Първата премиера на 14, 15 и 16 октомври е голямо предизвикателство -два от балетите на Игор Стравински – в една вечер. Те са крайъгълен камък за всеки оркестрант и оркестър, защото са си трудни за изпълнение. Това са „Петрушка“ и „Жар птица“ с руски хореограф. Балетите са писани за „Парижките вечери на Нижински“.
– Според Вас, какво е за военния човек музиката?
– Изключително важно нещо, не преувеличавам. Тя е съпровождала военните походи през времето. Най-малкото, защото маршируването, ходенето „в крак“ изисква ритъм, като едно от трите основни изразни средства в музиката, освен мелодията и хармонията. Само ритъм може да държи и едно барабанче, но е добре, когато има и мелодия и хармония. Затова не само за военния човек музиката трябва да е част от духовния му живот. Българската военна музика е на едно европейско и световно ниво. И въздействието на някои от маршовете ни е феноменално. Имаме невероятно наследство в тази област и трябва да го съхраняваме. Защото идентичността при размитите граници на обществата може да бъде само културна. А ние имаме ярко изразена културна идентичност, трябва да я опазим.
