За времето на комунизма са спрени 500 пиеси, ако ги сравним с години – това е едно цяло турско робство. Това казва Стефан Цанев на събрание на писателския съюз през 1989 г.
Самият той е сред робите. Пиесата му „Процесът срещу богомилите“ е жестоко посечена и не е допусната до сцената. Церберите на властта виждат в нея твърде болезнени за лидерите си алегории. Това е веднага след събитията от 1968 г., когато танковете на Варшавския договор прегазват „Пражката пролет“, която не иска нищо друго освен свобода на мисълта и словото. Оказва се, че не може! Както там, така и у нас. Преди това Стефан Цанев и приятелят му Георги Марков са искали да отидат да живеят и творят именно в Прага, разказваше поетът. Но идват танковете! Георги Марков поема по пътя на емиграцията. А Стефан Цанев е забранен за поставяне и публикуване цели 10 години. Това е по-страшно за поета, отколкото затвора, лагера, дори смъртта. За мрачното сравнение има лична основа. Неговият род от Червена вода, Русенско, където е роден на 7 август 1936 г. носи чак до 1990 г. мълчаливата скръб по вуйчо му Тодор, изпратен за 20 години в затвора, и за сестрата на майка му – Мария, убита едва 23-годишна като участничка в горянското движение. След промените сълзите вече могат да се леят открито, но болката не може да бъде утешена. В памет на всички жертви на комунизма, особено на земеделците, които са основата на горянското движение, се ражда почти автобиографичният роман „Мравки и богове“.
Преди него са десетки пиеси и стотици стихове, които все са били неугодни на идеологическите цензори. Но пък са превеждани на всички европейски езици, на китайски, монголски, арабски и иврит, а пиесите му „Последната нощ на Сократ“, „Другата смърт на Жана д`Арк“ са играни в Париж, Гренобъл, Бордо, Атина, Монреал, Петербург, Лайпциг, Висбаден, Варшава, Краков, Прага, Гьотеборг (Швеция), Будапеща, Киев, Москва, Питсбърг (САЩ), Вилнюс, Братислава, Никозия, Букурещ, Гюргево, Хага, Измир, Истанбул.
С невероятна писателска смелост Стефан Цанев написа своите „Български хроники“, които ще останат завинаги не само в литературната ни класика, въпреки гневните викове и дори яростни хули на префинени „специалисти по история“. Някак тъжно в днешно време сякаш се повтарят онези „пориви“ след 1968 г., които искат, като не могат да забранят или да заглушат мъдрото слово на поета, поне да го подложат на публично обругаване и разтерзание. Той е свикнал да бъде на Кръста и да чува „Разпни го“ го от нищите. Защото вече завинаги в бъдещето му е отредена онази „Осанна“ на истинското признание за делото му!
Мълчанието е подлост
Това е заглавието на една от главите в романа на Стефан Цанев „Мравки и богове“, част от която публикуваме.
Посред западната страна на триъгълния площад се намираше Миховата кръчма, а Бонювият дюкян беше на ъгъла между западната и северната страна, над входа на Миховата кръчма имаше издаден напред балкон – оттам сега говореше Иван Кардамов, като призоваваше народа да гласува за Народната власт, а стъпил върху една маса пред Бонювия дюкян, брат му Банко Кардамов говореше против Народната власт. Иван Кардамов, както разказахме по-преди, беше патил и препатил от политическите превратности не само през 23-та година, а и щом Германия започна войната против СССР, отново го арестуваха, от тригодишното гниене по лагерите и затворите беше залинял и пожълтял като туберкулозник, но този му страдалчески вид придаваше на неговите думи силно влияние. За разлика от него, който още гледаше на действителността през затворническите решетки или през телените мрежи на лагерите и витаеше в облаците на идеите си за единство срещу кафявата чума на фашизма, Банко, който си беше тук през цялото време и с двата си крака газеше до колене в действителността, още през първите месеци след войната подуши накъде отиват нещата и бързо разбра, че на мястото на кафявата чума се задаваше друга; и двамата бяха членове на Земеделския съюз, но Иван беше от лявото крило, което се обедини с комунистите и с още няколко партии в тъй наречения Отечествен фронт, а Банко беше от крилото, което мина в опозиция.
– Дрипаво комунистическо мекере! – викаше той към брат си, към Ивана. – Прангаджия! Върви си там, откъдето се връщаш!
– И половината площад закрещя „Браво“, другата половина викаше „Уууу!“
– Тлъсто богаташко копеле! – отвръщаше му брат му Иван. – Експлоататор! Откъдето аз се връщам, ти там ще идеш!
– Сега пък, които викаха „Уууу!“, закрещяха „Браво!“, а които крещяха „Браво!“, завикаха „Уууу!“.
….
Тогава се случи нещо чудно. Боят спря, площадът притихна, всички глави се извиха към Бонювия дюкян. Там, върху масата, се бе изправило тъничко момиче с ученическа баретка. Беше Мария.
– Братя и сестри! – звънна гласчето й над площада. – Бащи и майки! След два дни, на 27 октомври 1946 година… казвам годината, месеца и деня, защото трябва да ги запомним. За нас тази дата сега може би ни се струва обикновена дата, но за историята ни тя ще бъде решаващият Рубикон – след два дни ние ще решим бъдещето на отечеството си, съдбата си като народ и личната своя съдба. След седмица ще бъде късно да се каем, безсилни ще бъдем да се съпротивляваме, век няма да ни стигне да се оправдаваме. От този ден зависи дали потомците ще отправят към нас проклятие или благослов. И отляво, и отдясно вие чувате едно и също – всички ви говорят за свобода, за демокрация и за равенство. Внимавайте обаче, когато ви казват тези велики думи. Защото какво означава думичката свобода, ако тя дава свобода на едни да властват над другите? Какво означава думичката демокрация, ако тя е бич в ръцете на едни, за да пасат като безсловесен добитък останалите? Какво означава думичката равенство? Исус също говори за равенство. Но Исус казва: Всичко мое е твое, а Сталин казва: Всичко твое е мое! Внимавайте в тази малка разлика, братя и сестри, бащи и майки, защото важна е не само целта – важен е пътят, по който се стига до тази цел. Ще бъде късно да се вайкате, когато ви кажат: Всичко ваше е наше, когато ви отнемат всичко – земята, каруците и добитъка, сърпа и плуга – в името на равенството! Исус говори, че всеки човек е свободен да направи своя избор – праведно ли да живее, или не, справедлив да бъде, или несправедлив, свободен ли да бъде, или роб, в рая ли да отиде душата му, или в ада. Георги Димитров говори, че единствено правилният път е пътят, който сочи неговата партия, сиреч – пътят, който сочи той, и по-точно – пътят, който му е посочен от Сталин; единствено светло е бъдещето, към което ни води той, няма друг път, няма друго бъдеще, няма друг избор, накъдето ти посочи вождът, сиреч овчарят – натам трябва да върви стадото, сиреч народът, ако не искаш – тоягата ще ти покаже единствено правилния път, ще те научи какво трябва да правиш и какво да говориш. Господа комунистите искат насила да ни вкарат в кошарата на техния рай. И ще ни вкарат, ако ние се правим на покорни безсловесни овце. Колко души вече бяха избити и натикани в тъмните зандани – все в името на това светло бъдеще! А колко още ще бъдат убити и затворени? Ще търпим ли? Ще мълчим ли? Ще чакаме ли покорно да ни сложат хомот или примка на шията? Внимавайте, братя и сестри, бащи и майки! В това решително време глупостта не е оправдание, страхът е позор, мълчанието е подлост, покорството е предателство.
……….
Изборите тук спечели Иван Кардамов и стана депутат, спечели ги Отечественият фронт в цяла България, за опозицията гласува една четвърт от народа. И за комунистите бяха гласували толкова, но те успяха да обединят около себе си останалите партии в тъй наречения Отечествен фронт, гласуваха в парламента Закона за защита на народната власт, който автоматично поставяше всяка опозиция извън закона, след няколко месеца опозиционните депутати бяха изхвърлени от парламента и затворени в концентрационни лагери, а лидерът на опозицията Никола Петков бе осъден скоропостижно на смърт и го обесиха. След като ликвидираха опозицията, комунистите се заеха със своите съюзници в Отечествения фронт: първо ликвидираха един по един лидерите на партиите, обявявайки ги за скрити врагове на народа, заменяха ги със свои лидери, които саморазпуснаха партиите си и ги вляха в Комунистическата партия. Пиеската всеки път се разиграваше по един и същ начин и даваше, напук на всяка логика, един и същ резултат: когато обвиниха Никола Петков, всички други, включително лидерът на Социалдемократите Коста Лулчев, застанаха зад комунистите и викаха „Смърт!“; когато обвиниха Коста Лулчев – всички други, включително Иван Кардамов, викаха „Смърт!“; когато обвиниха Иван Кардамов – всички други викаха „Смърт!“ – и т.н., и т. н. …
…….
След месец се чу, че Мария минала в нелегалност. Беше пролетта на 1951 година, преваляхме средата на века.
Върху пиедестала на демокрацията
Ние се качихме върху пиедестала на демокрацията и забравихме онези, които положиха костите си под този пиедестал.
Какво стана? Огледайте се:
Колко бърже избутахме от трибуните онези малцина, които вдигаха глас и преди…
Не ни е приятно, че докато ние кротко сме си мълчали – е имало хора, които са рискували ако не друго, поне спокойствието си, за да говорят истината.
Не ни е приятно тези хора да ни напомнят за нашия овчи позор…
Това е нищо. Ние забравихме – не, ние забравихме да си спомним, че тази свобода не ни е дар, че за нея са загинали не един, не двама…
Че не един, не двама изгниха по затворите и лагерите…
Не ни е приятно, че докато ние страхливо сме си живуркали, е имало хора, които са се сражавали с оръжие в ръка и са дали живота си за тази свобода.
Не ни е приятно тези хора да ни напомнят…
Но време е да прекрачим нашите гузни съвести и да проговорим с ясни сърца. Ако нямаме мъжеството да увековечим имената на тези хора – нека кажем поне две добри думи за тях.
Тази книга е опит да се наруши това дълго гробно мълчание.
(Отправни думи към книгата „Мравки и богове”)