Така през 1925 г. разумният Атанас Буров набива в „дебелата глава на оряховското магаре“, както сам е н ския автомобил. Твърди се, че намеренията им били да пленят монарха и по чисто терористичен начин да го разменят срещу освобождаването на много свои съмишленици. Почти хуманната теза за това намерение е опровергана от внезапната стрелба срещу колата, при която загиват проф. Делчо Илчев, царският ловец Петър Котев и шофьорът на царя. Самият той се спасява. По-скоро замисълът е бил монархътда бъде убит а погребението му да се използва за зловещия атентат два дни по-късно.
Когато това не става, следват познатите от историята убийство на генерал Константин Георгиев и взривяването на храма „Света Неделя“. Взелото много жертви покушение също е насочено главно срещу Борис Трети, който се спасява само благодарение на това, че закъснява няколко минути, тъй като е бил на погребението на убитите в Арабаконак.
Това са двете известни покушения срещу цар Борис Трети. Буров постига своето и царят се жени благополучно, и то за „видна мома“ – дъщеря на италианския крал Виктор Емануил. Но има и един трети атентат, дълго време останал неизвестен. Ако той бе успял, щеше да прекъсне династията, защото по това време младата коронована двойка все още няма деца.
Заплахата за живота на цар Борис Трети този път идва не от комунистите, които през 30-те години на миналия век са заети предимно с улична „революция“, а от Военния съюз. Не от цялата организация, с нейните сложни вътрешни отношения, въпреки които успява да направи преврата от 19 май 1934 г., а от младите в републиканското крило.
Главен изразител на републиканската идея във Военния съюз е вечният заговорник полковник Дамян Велчев. Но той по-скоро е враг на личността, а не на институцията. За това има и лични причини. Когато на 19 май 1934 г. верният му приятел Кимон Георгиев поднася на царя указа за новото правителство, Борис Трети задрасква името на Велчев като военен министър и вписва това на председателя на Военния съюз генерал Пенчо Златев. След това оскърбеният полковник ще води своята лична война, която му носи емиграция, обвинение в държавен преврат, смъртна присъда.
Надъхани от идеите му, младите във Военния съюз вече виждат България република, а основна пречка за това – цар Борис Трети. Те са разочаровани от резултатите на 19 май. И без знанието, и съгласието на ръководството на Военния съюз замислят свое покушение срещу царя. За него свидетелства през 1963 г. генерал-лейтенант Стоян Трендафилов, прилежно записан от хроникьора на българската нова история Димо Казасов. През 1934 г. Трендафилов е капитан, но вече е една от дейните фигури на Военния съюз. Близък приятел с капитан Тодор Тошев, с когото след десет години ще са основни двигатели на преврата на 9 септември 1944 г. Двамата и още неколцина млади офицери съставят прост план за изпълнение на мечтите си. Монархът трябва да погине на 26 август 1934 г., когато открива паметника на Шипка.
Стоян Трендафилов разказва пред Димо Казасов, че той и неколцина млади офицери направили рекогносцировка на терена и установили, че за царя ще има специален павилион, който генералът нарича барака, където той да отдъхне след откриването на монумента. Високо горе над „бараката“ се извисявала мощна скала, която те замислили да бутнат в момента, когато царят и свитата му са вътре и по този начин да сложат край на монархията. Не само го замислили, но и го направили. Напънът бил голям, но скалата се оказала „монархично настроена“ и не помръднала. Така този неизвестен опит за атентат останал несбъднат.
Трендафилов и неговият приятел Тодор Тошев са уволнени от армията през 1935-36 г., когато започва ликвидирането на Военния съюз като организация, която твърде успешно прави преврати. Оскърбеното офицерско честолюбие отвежда младите офицери в тайни структури на Военния съюз, които чрез Петър Вранчев се свързват с нелегалната комунистическа партия. През 1937 г. те предлагат на комунистите да детронират царя, но този преврат, за който вече писахме, е забранен от Москва. Така стигат до 9 септември 1944 г., когато са основни организатори и двигатели на новия преврат извършен под тяхна организация и осъществен от млади офицери, командири на роти и дружини. Стоян Трендафилов, заедно с Тодор Тошев, Дамян Велчев, Кирил Станчев и други активни участници в преврата, получава генералско звание веднага след 9 септември 1944 г.
От 14 септември е назначен за командир на Бронираната бригада. По-късн
о е заместник-командир на Първа българска армия. Между 1945 г. и 1947 г. е началник на бронетанковите войски. Щастливите дни свършват през 1948 г., когато от Москва повява леденият вятър за пълна болшевизация на армията Трендафилов и Тошев са запратени в лагери. Кирил Станчев, който като антимонахрист през 1936 г. лежи в затвора със смъртна присъда, сега отново е зад решетките. Дамян Велчев, също „смъртен“ при царя, но помилван, оцелява в емиграция. Генерал-майор Димитър Томов, който като капитан, дежурен във военното министерство в нощта на 8 срещу 9 септември 1944 г., осигурява превземането на министерството и пленяването на правителството, е осъден на смърт по скалъпен процес. За преврата сериозна заслуга има и друг антимонархист, военният министър в правителството на Муравиев генерал Иван Маринов. Фактически той спасява превратаджиите от Бронираната бригада, когато като министър заповядва на командването й да поеме охраната на министерството, на радиото и на други важни обекти. За неговата антимонархическа убеденост свидетелства също Димо Казасов. Той разказва, че когато през 30-те години на миналия век постъпва предложение за почетен шеф на Аероклуба, на който Казасов е председател, да бъде избран принц Кирил, Казасов възроптава, а решаващ глас при отхвърлянето на княза има военният летец Иван Маринов, който оцелява в армията и помага решително за смяната на властта на 9 септември 1944 г.
Все пак Тошев и Трендафилов оцеляват. Тодор Тошев, син на прославения генерал Стефан Тошев, на чието име е наречен град Генерал Тошево, заминава със съпругата си лекарка в ГДР, откъдето се спасява в ГФР. Трендафилов остава в България. В периода 1954-1957 е заместник-началник на Военноисторическия отдел към Генералния щаб на българската армия, след което, с последната „порция“ царски офицери е пратен в запаса на 58 години. Отива си достойно от света през 1982 г. Като гражданин на Народна република България.
