Кайпа е българско село близо до Одрин. Никой не знае за него, докато там не се провежда едно от най-жестоките сражения в Балканската война. За тази битка Йовков ни оставя кратък разказ със заглавие „Кайпа“ в литературния сборник „Одрин – Чаталджа“ от 1915 г.
Разсъждавайки върху това, как едно малко и неизвестно село „изведнъж дава името си на историята“ писателят казва, че „така случайно и неочаквано се раждат всички големи имена, които в една война чертаят пътя на славата, на разрушението и смъртта“.
Дълги години, цели векове животът в тях си тече спокойно и еднообразно „като водите на тиха река“. Но идва войната. И над мирните ливади, които „дотогава чуват само звънците на стадата и овчарските кавали, се разразява буря, по-страшна и по-опустошителна и от най-стихийната буря на горещото лято“.
Боят започна на разсъмване, спомня си Йовков. Капнал от умора, той е спал само няколко часа, „като убит“. Събужда се рязко, защото лицето му е мокро от дъжд и в първия миг не разбира къде е и какво става с него. Дълбокият и здрав сън е изличил всички спомени от паметта му, дори и спомена за войната.
Постепенно пред очите му се връща суровата действителност. Войниците се стягат за път, чуват се изстрели. Той се надига от голата земя, върху която е спал.
Вчера ротата му е била на първа линия, днес е назначена за бригаден резерв. Вървят през един разкалян дол с хлъзгави, почти отвесни стени. С много усилия ги преодоляват, за да излязат на повърхността. Мисли си, че през вчерашния ден, когато са атакували през дола, не са усетили как са го преминали. Може би защото тогава не е валял дъжд. Спират на определеното място.
„Тъжен, дъждовен ден“. Дъждът пада отвесно от високите оловносиви облаци като „опънати жици между небето и земята“. А над земята се носи някаква лека призрачна мъгла. Топло е, непривична тишина цари в мъглявото поле и в изоставеното село наблизо.
В това поле на групички са се скупчили войниците на
двете резервни дружини
Очакването е мъчително. Защото и на предната линия, и в резерва на война загиват хора. Над скупчената войска свистят куршуми, снаряди прелитат „като тежки птици“ и падат някъде назад. Двете бойни знамена са увити в черна лъскава мушама и стърчат като траурни символи над главите на войниците. Вероятно скоро ще дойде очакваният миг. Една кратка и суха заповед ще раздвижи бойните редици, лъскавите от дъжда мушами ще бъдат свалени и знамената ще развеят ярката си зелена и златна коприна с букви, които не се четат в гънките на плата, но ще извършат магия. Знамената носят някаква тайнствена магия, която сякаш 
До този момент обаче боят върви бавно. Встрани от тях е
изоставената Кайпа
разположена в зеленото поле, с малки улички и жълти къщички с червени покриви. Най-висока е бялата сграда на черквата. Изведнъж от там проехтяват изстрели, затраква нещо като шевна машина – картечница.
Затичват се до върха на хълма и виждат как скупчените като мравки хора, дошли до края на селото, изведнъж се разпръскват и побягват назад, но куршумите ги застигат. Българите, скрити по къщите, са изчакали турците да дойдат съвсем наблизо и да ги посрещнат с картечницата. Върху Кайпа започват да падат шрапнели и гранати, „хвърлени в припадъците на несдържана омраза и мъст“. Откъм по-далечното село Ортакчии се задават колоните на двата полка, които са основните сили в сражението. Отдалече тия две колони
приличат на „гигантски пипала“
които приближават и се уголемяват. На около километър от Кайпа, скрити в една долина, те се прегрупират в малки стегнати ядра, които започват да се развиват като кълба и нишките тръгват напред, за да оплетат огромна паяжина. „Това беше една от най-редките и импозантни гледки във войната“, отбелязва Йовков, възхитен от тази невиждана дотогава тактика в боя.
Войниците вървят смело и спокойно, вражеските оръдия продължават да стрелят и фонтани пръст изригват покрай тях. Нищо не ги спира, докато не заемат позицията си в селото и на хълма покрай него. Боят продължава.
Изведнъж сражението придобива такава страшна сила, че поразява и смайва всички войници от резервните дружини. Те стоят с вкаменени лица като статуи. И чуват „беснеещата напред адска буря“. На това място Йовков признава: „Това вече надминаваше човешките възможности и сякаш не хора се биеха, а
някакви тъмни, свръхестествени сили
сееха разрушение и смърт. Не бе ли това излязло от бреговете си море, което заливаше и рушеше всичко. Някакъв грамаден пожар, в който с оглушителен трясък падаха цели здания. Налетял на вековна гора ураган, който кършеше клони и събаряше стари, грамадни дървета. Или пред нас се разкриваше бездънна пропаст, в която падаше и се рушеше цялата земя…“.
Внезапно настъпва затишие. Чува се ехото от далечното ура на победилите полкове. После още малко изстрели. Битката е свършила. Кайпа влиза в историята.
И така, полкът се е окопал срещу непристъпните позиции на няколко пъти
по-многобройната турска войска
Заповедта е да не се напада, но и да не се отстъпва позицията, докато не дойде подкрепление. Турците гърмят с топове от сутрин до вечер, но неточно. От време на време налитат, „но само пълнят дола с убити и ранени и бягат през глава назад“. Войниците от полка са бодри и весели, и продължават да се окопават, но по-скоро да се стоплят, отколкото да се предпазят.
По едно време виждат да се задава едрата фигура на На-Тупурдуто-брат-му и се спускат към него, защото чакат вестта за пристигането на обоза с храната. От една седмица полкът гладува. Свършил се е и изсъхналият хляб, корав като камък.
На Тупурдуто-брат-му обяснява, че обозът е вече близо, в падината, и чака нощта, за да превали височината и
да им донесе храна
Войниците обаче нямат търпение да чакат. Веднага по нанадолнището зад позицията се втурват стотина-двеста момчета, за нула време опразват обоза и стоварват храната в най-ниския дол. Започват да палят огньове, да режат месото, да пълнят казаните, наредени в дълга редица. Настъпва истинско оживление. Чорбата постепенно възвира и „се зачервява отгоре като разтопено злато“ от огромното количество лют червен пипер.
За да ускорят сваряването на чорбата, започват да слагат по-дебели дърва. Към небето се издигат пара и дим. И тогава турците разбират, че оживлението на позицията не е от дошлото подкрепление, а от приготвянето на храна.
Запищяват куршуми. Един попада в най-близкия казан и го пробива, и скъпоценната течност се излива в огъня, от което нагоре се издига голямо кълбо пара.
Пада снаряд
и сред войниците и казаните се чува страхотен трясък.
Земята в дола завира от експлозиите. „Във въздуха сякаш се завъртя на кълбуци всичко, каквото имаше в дола: хора, казани с чорба, жарава…“ – пише Кирил Христов.
„Бурен гняв обхвана гладният полк – допълва той.
Чуват се гласове: „На нож, господин поручик!”, „Да ударим на нож, господин капитан!“, „Един да не остане, на нож, момчета!“.
И когато на сутринта полковият командир обикаля с останалите живи офицери бойното поле, не може да се начуди на извършения подвиг. Един едничък полк да избие може би два пъти повече хора, отколкото сам наброява и да обърне в бягство цяла дивизия.
