Разказът „Тримата залутани войника“ на Стефан Странски е от литературния сборник „Одрин – Чаталджа“ от 1915 г. Най-вероятно авторът е от прочутия калоферски род Странски. Този род дава много видни представители на българския елит през 19-и и 20-и век. Родът тръгва от Иван Ябанов (Странски) и жена му Ана, която е от древно потекло. Те имат девет деца: 6 сина – Видул, Димо, Стефан, Георги, Никола и Тодор, и 3 дъщери – Лала, Мария и Елена, която се омъжва за Христо Маричков, прадядо на прочутия музикант от „Щурците“ Кирил Маричков.
Видул е много близък съратник и приятел на Стефан Караджа и участник в четническите му дела.
Д-р Георги Странски е приятел и кум на Ботев. Завършва медицина в Букурещ. Участва в Руско-турската освободителна война като лекар. Известен обществен и държавен деец. В правителството на Константин Стоилов е министър на вътрешните работи, а в правителството на Стефан Стамболов – министър на външните работи.
Д-р Никола Странски завършва медицина и фармация. Той е придворен аптекар на княз Александър Батенберг и придворен аптекар и зъболекар при княз Фердинанд. Жени се за балтийската немкиня Мария Корн. Синът им професор Иван Н. Странски се ражда в София и става европейско светило във физикохимията и кристалографията.
Завършва химия в Софийския университет и защитава докторска дисертация в Берлин. Той прави блестяща научна кариера в Германия.
През 1953 г. става директор на Института „Фриц Хадер“, който преди това носи името на Кайзер Вилхелм. Този пост е заеман някога от Алберт Айнщайн. Прочутата картина на Ярослав Вешин,,На нож,,(Атака“),1913 г.
Тъмно и страшно е. По небето плуват разпокъсани облаци и през тях от време на време проблясва тънкият лунен сърп.
Тримата войници пресичат един дол и поемат по ронлива и стръмна урва. Изглежда са страшно уморени, защото от време на време спират и се облягат на пушките. После пак продължават нагоре бавно и мълчаливо. Никой не продумва. Само ако вятърът прошумоли в някой храст, те спират за кратко, оглеждат се и продължават нагоре.
Стигат до върха на могилата и поглеждат надолу, където нещо свети. Струва им се, че е прозорец на къща. В равнината на разстояние, което е мъчно да се определи дали е близо, или далече, блещука светлинка, тайнствена и приветлива. Те гледат към нея хем радостно, хем и със свити пред неизвестността сърца.
Единият се просва на земята, другите двама правят същото, а първият си признава, че е много уморен, а и гладен. Двамата се съгласяват с него. След кратка почивка тримата се надигат с усилие, защото сънят натиска клепачите им. Разтъркват очи и бавно, все така мълчаливо се спускат надолу към светлинката.
Спират пред къщата и единият предлага:
– Да почукаме.
– Не бива, ще изплашим хората – възразява другият – Ще спим в плевника, а като се съмне, ще отидем при хората да поискаме малко хляб.
– Много сме мокри.
Тримата се колебаят известно време.
Един от тях се приближава до вратата
и почуква леко. Никой не се обажда. Той пак почуква, малко по-силно. Зад прозореца се чува слаб женски глас:
– Кой чука?
– Ние сме, войници.
Тутакси вратата се отваря и една възрастна жена ги въвежда вътре.
Стаята е осветена от малка газена лампа. Стените са варосани. Покрай едната стена от единия до другия край има голям дървен одър. Вдясно до стената лежи млада жена, която като вижда гостите с мъка се надига и със слаб глас ги приветства с добре дошли.
Бабата влиза тихо след тях и любезно ги кани да седнат. Те оставят малко свенливо пушките в единия ъгъл и сядат по-близо до нагорещения мангал.
– Че как тъй, синко, се сбъркахте насам по туй време? – пита ги бабата.
– Имахме атака, бабо, гонихме турците, гонихме ги и накрая се объркахме, защото не познаваме тия места.
– Вие, синко, трябва да сте гладни.
– Гладни сме, бабо.
Бабата запрята ръкави и слага вечеря пред войниците. Докато хапват, тя им говори, че ако е знаела, че ще дойдат, е щяла да им приготви нещо по-хубаво. И се надига да стъкне огъня в огнището и да им приготви нещо друго. Войниците я убеждават, че не е необходимо, че и така ще утолят глада и продължават да се хранят мълчаливо, като от време на време преглъщат сухия хляб
с малко вода.
Бабата сяда отново срещу тях, още малко се потюхква, задето няма нещо повече да им предложи за ядене, но след това млъква и в къщата настава пълна тишина.
От време на време вятърът прошумява в облепените с хартия прозорци. На одъра болната жена се обръща и простенва. Войниците продължават да се хранят мълчаливо. Бабата ги гледа така, сякаш са нейни чада. По едно време сълзи закапват от очите й. Войниците забелязват това, натъжават се.
– Защо плачеш, бабо? – пита единият.
– Плача, синко, как да не плача? Като ви гледам и радостно ми е, и мъчно ми е. Такива млади, оставили жена, деца, дошли нас да освобождават. Дано да ви награди Бог, синко, стократно за това добро, което ни правите сега. Дано ви подкрепи Той, да изгоните поганците от тая клета земя. Толкова години нищо добро от тях не видяхме. Теглото ни – край няма. Тук дете още в майка е обречено на тегло – черен роб да бъде. Стареца ми пребиха проклетите кучета и гроба му не знам къде е. Имах един син – него го откараха с аскера, когато се почна войната. Жив ли е, не е ли – не знам. Ето булката му – болна лежи горката, не може да стане…
На това място поток от сълзи Българската войска след поредната победа
задавя гласа на старата жена. Тя поизтрива очи с престилката и с глух глас продължава:
– Кучетата проклети и нея на мира не оставиха. А пък задето поискала да им се отнеме и с бой я смазаха…
– Чували сме, бабо, за теглата ви, не току-тъй ни поведе царят – въздъхва седящият до нея войник.
– Кога бях млада – продължи бабата – и аз си изпатих от тях. Ама дано да им е за сетен път. Дано не им връща вече Бог власт над тая земя. Гонете ги, синко, прогонете ги далече
да не се чуят и да не се видят! На всяка крачка хиляди сърца ви благославят и молят Бога за вас…
Войниците слушат потресени. Привършват с вечерята и тихо се отдръпват в единия ъгъл на стаята. Старата жена пак им се извинява, че не ги е нагостила добре и вдига остатъците. След малко войниците се свиват в единия ъгъл на рогозката. Лампата угасва. Всички заспиват.
Сутринта тримата залутани войника благодарят, прощават се и поемат пътя. Минава обяд, когато настигат полка си, както са вървели напосоки. Полкът е разгънат във вериги и настъпва срещу неприятелските укрепления. Войниците намират местата си и тръгват с редиците.
Боят е упорит. Турските укрепления бълват огън над главите им. Злокобно пищят куршуми и шрапнели.
Редиците редеят, но останалите живи вървят
и все напред. Тримата войници настъпват един до друг, рамо до рамо – мълчаливи и съсредоточени. Внимателно се прицелват, без да обръщат внимание на неприятелските куршуми и снаряди. И в този миг, когато войната превръща човека в машина, в съзнанието им изплува смазаният и нещастен вид на старата жена, тежките стенания на снахата, чуват и последните думи на старицата: „на всяка крачка хиляди сърца ви благославят и молят Бога за вас”.
В това време прозвучава командата „На нож!“. Музиката свири „Шуми Марица“. По цялото протежение на фронта редиците се надигат и с мощен вик ура се нахвърлят напред. Тая страшна човешка вълна, въодушевена от едни мисли и чувства, налита като вихър върху неприятелските окопи…
Последните звуци от химна замират по превзетите височини, където се вее българското знаме. Забили са го тримата мълчаливи другари, които първи достигат там. А долу в полето турците хвърлят оръжието си и бягат презглава, накъдето им видят очите.
