Руснаците откраднали „Калашников“ от немците
Никола Даскалов е роден през 1934 г. Син е на разстреляния през 1945 г. областен директор на Пловдив Димитър Даскалов. През 1952 г. е изпратен в лагера „Белене” като син на „враг на народа”. Завършва задочно история в СУ „Свети Климент Охридски“. През 1989 г. става член на възстановената Българска социалдемократическа партия. Участва пряко и активно във всички действия, довели до промените.
През 1991-1992 г. е заместник-министър на отбраната в правителството на Филип Димитров. Председател е на Българската национална асоциация на собствениците на огнестрелно оръжие /БНАСОО/. Автор е на книги за огнестрелните оръжия. Предстои излизането на поредната от тях, която изследва създаването и развитието на съвременното лично стрелково оръжие на войника, откъси от която публикуваме в този и в следващите броеве на вестника.
Основните усилия на оръжейниците след Първата световна война се насочват към създаването на автоматични винтовки, но все още предназначени за стрелба с обикновените мощни пушечни патрони. Това правело задачата доста трудна и едва през 1936 г. в две страни – САЩ и СССР, се приемат като стандартно въоръжение автоматични винтовки. Те остават и единствените страни, които влизат във Втората световна война с това качествено ново оръжие.
Американската винтовка с армейска сигнатура М1 е дело на Джон Гаранд, инженер в държавния арсенал „Спрингфилд Армъри“. Първият си проект той представя на конкурс през 1929 г. Оръжието е оценено като перспективно и върнато за доработване. През 1932 г. той е готов с подобрения модел, но тогавашният началник на Генералния щаб на армията генерал Мак’Артър не одобрява предложения 7 mm патрон на Петерсен и Гаранд преработва оръжието за стандартния тогава патрон .30-06. На 9 януари 1936 г. М1 става официалното оръжие на американската пехота.
В СССР първата автоматична пушка, приета през същата 1936 г., била конструирана от Сергей Симонов. Тя също била с газово действие, но заключването на затвора при нея ставало с пречупващо се блокче под болта – принцип, приложен от Манлихер във винтовката от 1885 г. Испанската гражданска война показала, че оръжието не е достатъчно надеждно, поради което през 1938 и 1940 г. последователно били приети на въоръжение два нови модела на друг съветски конструктор Токарьов. След влизането на СССР през 1941 г. във Втората световна война, обаче, станало ясно, че и двата нови модела не оправдават очакванията, поради което след 1942 г. съветската армия се връща към магазинната си винтовка „Мосин – Наган“ образец 1891 г.
Германия, макар и със закъснение, направила няколко опита през самата война да създаде автоматична винтовка, без да постигне някакви решителни резултати. Така, на практика всички армии – с изключение на американската – запазили като
основно въоръжение
на пехотата
Американците потърсват решението в приемането на въоръжение още в началото на войната на леката и къса „М1 Карбайн“. Това била самозарядна карабина с газово действие, която използвала специален патрон – „.30 Карбайн“. Формата му била както на пистолетните патрони – цилиндрична – но бил доста по-дълъг и мощността му била някъде по средата между пистолетен и пушечен. Всъщност той представлявал модификация на съществуващия още от 1906 г. търговски патрон 32 Winchester Self-Loading. Предназначена отначало за парашутните части, карабината намерила
широко приложение
в морската пехота
и спомагателните части, а по- късно била успешно използвана във военните действия в Корея и Виетнам. Това е първото приложение в армиите на т.н. „междинен“ патрон, различни варианти на който днес се използват от всички армии в света.
Генералното решение, обаче, било намерено в Германия. Във втората половина на 1942 г. във Вермахта постъпват първите партиди на т. н. MKB 42 (абревиатура на „Машинен карабинен“, т.е. автоматична карабина). Опитът от приложението й в боевете при Холм на Източния фронт довежда до настойчиви искания от войските за нови доставки. След внасянето на някои подобрения на следващата година оръжието се появява под названието МР 43 („машинен пистолет“, което озночава картечен пистолет), изглежда, за да бъде успокоен Хитлер, който неизвестно защо се противопоставял на въвеждането на нов клас стрелково оръжие. Но от частите продължавали исканията за нови доставки и след някои дребни модификации се стига до Stg 44 (Щурмгевер –щурмова пушка). Макар че поради края на войната и ограничените по това време възможности на германската индустрия от „Щурмгевер“ са произведени по-малко от 300 000 броя, неговото име става нарицателно за наложилия се след войната като основно оръжие на армиите клас оръжие.
Около създаването на Stg44 има няколко любопитни неща. Работата по патрона (който представлява стандартния за германската армия 7.92mm х 57 с гилза, скъсена до 33 mm и олекотен с 4 грама куршум) започва около 1936 г. и в открития печат се появяват редица съобщения за него. Вероятно това става причина на
конструкторите
в СССР
да бъде поставена задача да разработят негов аналог, но в стандартния за Червената армия калибър 7.62mm. Такъв патрон бива разработен и официалното му приемане става през пролетта на 1943 г. под наименованието 7.62mm, образец 1943. Около месец по-късно Вермахтът вписва в номенклатурата на въоръжението си патрона, който вече повече от година се използва в различните предшестващи модификации на „Щурмгевер“ под наименованието 7.92х33mm Kurz или 7.92 Stg. Независимо от разликата в калибрите, двата патрона имат почти идентична балистика с начални скорости малко над 700 мс и тегло на куршума около 8 грама. Но от тук започва една странна бъркотия. Използвайки това разминаване на датите, просъветската пропаганда разработи легендата за първенството на съветския патрон и от там започнаха още няколко заблуди за следвоенното развитие на щурмовите пушки. Може би най-страстно отстояваната е тезата, че
„народният талант“ Михаил Калашников
мотивиран от комсомолския си ентусиазъм, самостоятелно създава кръстения на негово име съветски аналог на „Щурмгевер АК 47“. Много мастило и хартия са изразходвани в напълно безсмислените напъни, да се омаловажи почти пълното сходство между двете оръжия и да се оспорва участието на неколцината германски инженери – включително и самият Хуго Шмайсер – принудително закарани в завода в Ижевск в средата на 1945 г. и държани там до пускането на АК 47 в серийно производство. Като че ли има някакво значение как точно е създадено оръжието, което е произведено в над 65 000 000 екземпляра.
Страните победителки на Запад, разчитайки на продължителен мир, не проявяват интерес към разработване на аналогично оръжие, докато в началото на петдесетте години на миналия век страните от съветския блок не започват въоръжаването на своите армии с АК 47 (автомат „Калашников“). АК 47 използва патрона 7.62mm х 39 и всъщност представлява
модификация на Stg 44
с който е превзет Берлин.
Използва същата система на автоматика, но заключването става чрез завъртане главата на затвора, а ръкохватката за зареждане е не както в германския прототип отляво, а е преместено отдясно на оръжието.
Всъщност СССР не преминава направо на АК 47. През 1949 г.официално е приета на въоръжение СКС (Самозарядный Карабин Симонова), работата по създаването на която започва още през 1944 г. Тя е предназначена за същия патрон – 7.62х39 , има интегрален магазин за 10 патрона и работи на полуавтоматичен режим. Конструкцията е общо взето сполучлива, особено за не много високо обучени ползватели, тъй като не е капризна в обслужване. Разпространена е била във всички страни от съветския лагер и известно време се ползва успоредно с АК 47. В края на 50-те години започва окончателната й подмяна с „Калашников“.
Конструкцията на АК 47 (както и на Stg 44) работи надеждно и не се нуждае от особено сложна поддръжка. С лицензи от СССР това оръжие се произвежда в почти всички страни от бившия Варшавски пакт, Китай и няколко афроазиатски страни. Смята се, че в света от него са разпространени над 65 000 000 броя. Конструктивната схема на Stg 44 е използвана в още няколко страни, като обикновено погрешно се смята, че това са подражания на „Калашников“. Най-известно от тези оръжия е израелската щурмова пушка „Галил“.
В Западна Европа и Америка след Втората световна война нещата тръгват по доста по-криволичещ път. В 1949 г. Royal Small Arms Factory – Enfield представя за изпитания на английската армия едно
революционно
по своята
концепция оръжие
щурмовата пушка ЕМ2. Тя била с газово действие и е първият пример за компоновка в стил bullpup. Той се състои в това, че ръкохватката и спусъкът са изнесени пред затворната кутия и пълнителят, а прикладът е едно удължение на затворната кутия, в което се движи затворът при отката си за презареждане и се помещава възвратната пружина. Това позволява да се намали значително общата дължина на оръжието, без да се скъсява цевта. Изпитанията преминават успешно, ЕМ2 била одобрена, но … не влязла в производство и не била въведена на въоръжение. Оръжието било разработено за един специален патрон в калибър .270 (около 6.5 mm) с междинна мощност. По времето, когато привършват изпитанията, страните от НАТО – към които принадлежи и Англия – приемат като общ стандарт патрона .308 „Уинчестър“ (7.62х51mm или 7.62 НАТО). Пригаждането на ЕМ2 към този патрон изисквало цялостно препроектиране. Поради това Англия въвежда в своите въоръжени сили белгийската автоматична винтовка FAL, като я произвежда в самозаряден вариант под названието L1А1.
Веднага след края на Втората световна война започва работа по един друг проект за щурмова пушка, който оказва силно влияние върху следващото развитие на този клас оръжие. Група
инженери от заводите на Маузер
емигрират в Испания и постъпват в държавния арсенал CETME, където започват разработването на усъвършенстван вариант на военновременния германски проект, обозначаван като Stg 45. Автоматиката на това оръжие почива на принципа на полусвободен затвор, подобен на използвания в универсалната германска картечница MG 42. При него затворният болт е съставен от две отделни части – по-лека предна и масивна задна. Там, където двете части на болта се срещат, от двете страни има леко скосяване. (73) В това скосяване се поместват две ролки. Когато болтът е изтеглен назад, ролките не могат да се поберат в скосяванията и двете части на болта са разделени една от друга. Когато болтът стигне в крайно предно положение, задната му част изтласква ролките в две уширения на затворната кутия и се опира в предната част на затвора. При изстрел, гилзата натиска предната част на болта, който започва да изтласква ролките от уширенията, а те от своя страна избутват задната част на болта назад. Когато този процес завърши и целият затвор може да се движи свободно назад, налягането в цевта вече е спаднало до безопасно ниво.
В CETME също отначало проектират за новото оръжие специален патрон в калибър 7mm с намален заряд и олекотен куршум, но в крайна сметка в производство влиза вариант, който използва 7.62 НАТО. Скоро след това новосъздадената германска фирма „Хеклер и Кох“ придобива лицензни права върху СЕТМЕ и след известна преработка пуска в производство изключително успешната щурмова пушка G3, която бива въведена първо в западногерманската, а после и в редица други армии и от която се разгъва широка гама модификации.
Никола Даскалов
