Скулпторът Павел Койчев не се нуждае от представяне, защото от 1982 г. насам показва своите произведения на ценителите на пластичните изкуства, както по всички краища на България, така и в САЩ, Австралия и Западна Европа. Участвал е най-вероятно в близо петдесет изложби, самостоятелни и представителни за България в чужбина. Носител е на много престижни национални награди.
Природа, изкуство, човек – това струва ми се е Светата Троица на скулптора Павел Койчев, която той открай време събира на едно място – в творческата си работа. Първата ми среща с неговите творби, изложени в свободното пространство – в зелените площи зад НДК, бяха плетените от пръти скулптори, измазани с глина. Някои от тези скулптори подсказваха сякаш, че ако човек толкова е закъсал, може да се подслони в тях. И да се чувства защитен. Защитен, защото се е доверил на естеството – дума, любима на народния поет Иван Вазов. Тази защита от естеството ни е толкова необходима, че търсенето й в днешно време стана
мода сред хората 
Що се отнася до творчеството на Павел Койчев, той през годините щедро ни поднася най-неочаквани варианти на сливане с природата и изкуството, така че те да са част от тебе и ти да си част от тях. Въображението му много често надхвърля галерийните пространства и излиза на открито, както се излиза в открито море. За да се почувства пълната свобода, за да се усетят вятърът и дъждът, и топлината на слънцето. И в същото време чрез формата, цветовете и неуловимото посредничество на природата да се попият посланията на твореца.
За Павел Койчев най-важна е свободата.
А в изкуството му послания има за всички, които посещават неговите изложби или изложения сред природата, както и
за всякакви възрасти
И няма нищо изкуствено.
Снобите могат да кършат ръце.
Втората ми среща с творчеството му беше на откриването на „Водната паша“, край село Осиковица. Събра се много народ от художествения елит, за да се чуди какво да мисли. За щастие не съм прочел досега да го сравняват с Хенри Мур или със Салвадор Дали, защото би било грешка.
По нашите земи има толкова живототворящи места, древни оброчища, светилища и какво ли не, че ние можем спокойно да се доверяваме на българския творец, който със сетивата си е уловил и пресъздал част от тях и да не го сравняваме с никой друг. Казвам част, защото земята ни е пребогата на такива неща. Много повече, отколкото имат или могат да си представят другите.
Изкуството на Павел Койчев е смайващо като
размах и разнообразие
на внушенията. То удивлява и с някаква особена автентичност, която го доближава до човека, прави го доверчив и искрен като децата и го дарява със способността да се радва на живота, да се чувства щастлив.
Колко му трябва на човека. В един слънчев летен ден да стигне до Арт галерията на Койчев край Осиковица, да се подслони в шарената сянка на високите дъбови дървета и оттам да гледа пръснатите в големия двор, където е „Градежът“, бели блестящи скулптори с плавни едри овални форми.
В тая малка дъбова горичка във въздуха са се „разлетели“ и някакви
невероятни хора и животни 
да се живее и то добре
Огромни, цветни, причудливи и леко висящи във въздуха.
Лекотата, която те спохожда на това място, е забележителна. Лекота има и в белите скулптори, макар да изглеждат масивни и големи. Лекота излъчва и „Градежът“ въпреки че основите са от камък.
Тук и мислите се раждат с лекота. Слънцето огрява белите изваяния на скулптора, а те хвърлят върху зелената трева неразгадаемите форми на сенките си.
