– Г-н Кючуков, има ли реална перспектива за решаването на сирийския конфликт след споразумението, до което стигнаха САЩ и Русия?
– Самата идея, че нищо не би могло да се постигне, означава, че войната се оставя да продължи до пълното унищожаване на едната или на другата страна и взаимното нанасяне на непоправими щети, които ще направят невъзможно съществуването на държавата Сирия. По принцип решението на конфликта в Близкия Изток може да бъде само политическо. Няколко са нивата, които трябва да се имат предвид. Първото е геополитическо, т.е. интересите на основните геополитически играчи и затова диалогът САЩ и Русия е ключов. Второто ниво включва регионалните играчи с пряко отношение към конфликта – Саудитска Арабия, Турция, Иран, които често излизат извън договореностите между основните геополитически играчи заради собствените си национални и регионални интереси. И третото ниво е националното, което предполага диалог между реално воюващите на терен страни в конфликта.
Дългосрочен край на една гражданска война може да даде само националното помирение. За съжаление Сирия е отвъд етапа за постигане на такова помирение. А в една гражданска война има ли победители, ще има и победени, има ли победени – рано или късно победената страна ще търси своя реванш. От тази гледна точка перспективите на Сирия засега не изглеждат положителни, тъй като основният проблем пред страната е, че тя едва ли ще може да запази своята единна държавност след конфликта, когато и както той приключи. Защото там са издълбани сериозни вътрешни непреодолими разломи на база етнос или религия между различните поне 4-5 общности, които биха съжителствали трудно.
Така че по-скоро максимумът, който може за момента да се постигне и за който примирието е важна крачка, е да спре войната. Това не означава, че ще бъде изграден мирът. Това са два различни процеса. Т.е. може конфликтът да се запечата, за да не генерира той допълнително нестабилност към региона. Но ще останат вътрешните противоречия. Всичко това на фона на действията и влиянието на „Ислямска държава“, която е другият основен компонент на кризата. За разлика от гражданската война в Сирия обаче, където не може да има друго решение освен политическо, то във войната с ИДИЛ политическото решение е невъзможно. Защото тя изгражда идеология на унищожението на противника. И диалог просто не е възможен. Споразумението за примирие показва, че Русия и САЩ вече разбират, че главната заплаха е именно „Ислямска държава“. Защото досега по силата на своите национални или геополитически интереси като първи враг ИДИЛ беше определяна от Дамаск и Москва, докато останалите играчи наред с нея преследваха други приоритетни цели, в които „Ислямска държава“ се явяваше враг, но не задължително основен.
– А възможно ли е да се потуши конфликтът и чрез влиянието на регионалните играчи – Техеран, Анкара и Рияд?
– Проблемът не може да се реши без тяхното съдействие. Но всеки от тях има своите интереси. Това, което се случва на територията на Сирия, е битката за лидерство в ислямския свят – между сунити и шиити, между Саудитска Арабия и Иран, но и с участието на Турция като своеобразен трети кандидат за лидерство, който доскоро можеше да се определи като носител на светския ислям, но днес и в Турция върви процес на плъзгане към ислямизация. От премерването на силите чрез проксита, вторични играчи на територията на Сирия са заинтересовани и Саудитска Арабия, и Иран. И затова ще е важна ролята на САЩ по отношение на Рияд, защото партньорската връзка между тях е директна и ясна. А и диалогът между Русия и Иран, който не е еднозначен, но целите им като цяло съвпадат. По-особено стои въпросът с Турция, за която приоритет номер едно, независимо от официално обявеният – свалянето на Асад в Дамаск, е реалната заплаха от създаването на кюрдска държава, т.е. обособяването на полунезависима кюрдска държава на територията на Северен Ирак да не бъде последвано от същите процеси в Северна Сирия. Това би създало напрежение не само по турските граници, но и вътре в страната след подновяване на гражданската война с турските кюрди. И неслучайно Турция прави всичко възможно, за да не позволи на практика сливането на двете кюрдски области в Северна Сирия. Това до голяма степен би запечатало за Анкара турско-сирийската граница и би прекъснало коридора за комуникация на Турция с другите опозиционни сили в Сирия (а според медийните информации – и със самата „Ислямска държава“). Сухопътната операция на турските войски в Сирия крие сериозни рискове за по-нататъшното развитие на конфликта. Неслучайно всички външни участници в него се въздържат от сухопътна операция, защото тя създава опасност от пряк сблъсък помежду им, както и от затъване в тресавището на сирийския конфликт. Така че прецедентът, който Турция създаде и идеята й за зона за сигурност по турско-сирийската граница, но на сирийска територия и контролирана от Анкара, крие сериозен риск за целия регион. Освен това Турция съсредоточи действията си срещу кюрдите – основния съюзник на САЩ на терен, който успешно се противопоставя на ИДИЛ.
– Как тези и други фактори на нестабилност около нас ще ни повлияят?
– Не бих определял рисковете през призмата на държавите, а през призмата на процесите. И първият от тях е цялостната дестабилизация в района на Близкия Изток, преливането на нестабилност към Европа. Като България е първата, която би поела удара от нея. Затова България е заинтересована Турция да е максимално стабилна и да е в постоянен диалог с Европа. Вторият процес е на нивото на новите геополитически разломи. Те вече минават между Европа и останалия свят. Европа постепенно започва да се изолира и се оформя дълбок геополитически разлом между нея и Близкия Изток, между християнство и ислям. И той е най-опасният в дългосрочна перспектива и най-трудно преодолим, защото ангажира най-големи ресурси, количество хора и генерира постоянно противопоставяне. Така стигаме до дейността на „Ислямска държава“, която се опитва да изведе конфронтацията между Европа и останалия свят на идеологическо ниво. И да оформи една радикална антизападна идеология, която да обединява всички на основа на радикалния ислям с нетърпимостта към различния и стремежа към унищожението му. Този трети разлом, за разлика от геополитическия, не минава по границата на Европа и останалия свят, а вътре, в европейските общества. Защото противопоставянето е между ксенофобията, от една страна, и гетоизираните мигранти – от друга. А борбата срещу радикалния ислям може да се води успешно само в съюз с широките ислямски общности в света. Тръгнем ли да противопоставяме християнството на исляма, да делим мигрантите и бежанците по религиозен признак, влизаме в коловоза на „Ислямска държава“, генерираме противопоставяне не срещу индоктринирани убийци, а на цялата общност срещу нас. За разлика от войната с „Ислямска държава“ в Сирия, която може да се води с оръжие, войната с идеологията в Европа не може. Прекалено удобно и неточно е да се прехвърли цялата отговорност и вина за атентатите върху структурите за сигурност – полиция, разузнаване, армия. Всеки един атентат може да бъде предотвратен, но всички атентати – не могат. Защото проблемът не е на структурите за сигурност, а политически.
– Възможни ли са реални стъпки на срещата на върха в Братислава за обща европейска армия и разузнаване?
– На този етап не бих говорил за обща армия, а и в ЕС няма единно мнение по въпроса, включително и през призмата на евентуалното взаимодействие с НАТО. Германия и Франция връчиха на Федерика Могерини проект за създаване на единна отбранителна система на ЕС. Реалистично сега може да се търси подобряване на взаимодействието на всички нива между структурите, включително в рамките на НАТО за сътрудничество. Защото преди това трябва да се реши по-големият дебат – за бъдещето на ЕС, дали ще се върви към задълбочаване на интеграцията и федерализация, или ще бъде направена стъпка назад, към национални правомощия.
