Ликвидирането на Военния съюз

През 1936 г. Борис Трети пристъпи към пълното ликвидиране на Военния съюз, който продължаваше да бъде за него източник на безпокойство, тъй като се боеше, че съществуващите в съюза антидинастически и югославянофилски струи могат неочаквано да получат разширение. 

Това пише в спомените си хроникьорът на бурните събития от миналия век Димо Казасов. Наистина, Военният съюз, който на 19 май 1934 г. извършва втория си преврат, не е особено благосклонен към короната. Известна е историята с двата указа, с които на 19 май сутринта Кимон Георгиев тръгва към двореца – единият за назначаване на новото правителство, другият – за абдикация на царя при отказ на първия.
Тревожни за монарха са влиянието и авторитетът на някои силни личности в съюза като Дамян Велчев, който по това време е в затвора със смъртна присъда, обвинен в национална измяна и подготовка на преврат с цел сваляне на монарха. Според Димо Казасов, „заговорът, за който Дамян Велчев и Кирил Станчев бяха осъдени на смърт, а 10 офицери по на 10 и 8 години затвор, не съществуваше. В двореца започва да се готви заповед за уволнението на много съюзни

офицери. Узнал за тая заповед, секретарят на съюза генерал Владимир Заимов свиква съюзната управа да обмислят средства за

предотвратяване на удара

След съвещанието той се среща с Кирил Станчев – секретар за Първа армейска съюзна област. Сторонниците на Дамян Велчев, който по това време е емигрант в Белград, са групирани около Станчев.“ Така описва ситуацията от 1935 г. Димо Казасов. Драмата се разиграва поради неразбирателство във Военния съюз. Както пише Казасов, „Кирил Станчев заявява на Заимов, че за акция може да се мисли само след възстановяване на пълното единство на съюза. И тъй като не среща възражение от Заимов, нарежда Дамян Велчев да се завърне в София. Когато обаче узнава, че неговото условие не е прието от съюзната управа, побързва да изпрати Владимир Начев в Белград, който да предупреди Дамян Велчев да не идва.“ Вече е късно, запасният полковник, реализирал лично два преврата, е арестуван на границата и осъден на смърт. Дали неразбирателството е предизвикано от Заимов, който дава съгласие, което по-късно се оказва невалидно, може само да се гадае. Съдбата на този човек по-късно е трагична. Разстрелян е като

съветски шпионин на 1 юни 1942 г. Според Казасов, тогава няма никакъв опит за преврат, тъй като офицерството не било подготвено за „акцията“, както той определя намеренията на военните за 

поредния преврат

така че Дамян, дори да е искал да свали царя, не е можел да го реализира. Въпреки това Военният съюз вече е „мръсна дума“ в двореца и се пристъпва към неговото ликвидиране. 
Така преди 80 години, на 3 март 1936 г., във Военния клуб в София са събрани всички началници на гарнизони в страната и всички офицери от столичния гарнизон. Пред тях военният министър генерал Христо Луков прочита заповед за разтурянето на съюза. Тя завършва с призива „Напред с Бога и царя към величието на Отечеството ни!“ Казасов си спомня: „Ръкопляскаха, не ще съмнение, и викаха „ура“ и тия, в чиито души клокочеше бунт и срещу министъра, и срещу царя. Последваха нови уволнения на неблагонадеждсни офицери“.
Овладелият военната власт генерал Луков иска „немедленото“, както пише Казасов, изпълнение на смъртните присъди на Дамян Велчев и Кирил Станчев. Но намесата на министъра на правосъдието Димитър Пешев спира порива на Луков за разправа. От чужбина по дипломатически път идват постъпки, които в крайна сметка довеждат до замяна на смъртните присъди с доживотен затвор. Но черната сянка над водачите на Военния съюз не е отминала. „Палачите стояха изправени и пред затворническите килии на други двама водачи на Военния съюз – генералите Колев и Календеров“, пише Казаков. Каква е драмата тук? Висшите военни са обвинени, че са готвили преврат срещу кабинета на Андрей Тошев. Наистина, имало е подготовка за „удар“, както го нарича Казасов. След краткото министерстване начело на правителството на генерал Пенчо Златев през 1935 г., царят отхвърля следващата съюзна кандидатура за премиер и назначава на поста Тошев. Това е с цел да се прекъсне 

нишката на „деветнайсето-майците“

и начело на правителствата да застават хора, на които монархът може да има доверие. „Тия приготовления (за т. н. „удар“ бяха особено напрегнати в 4-и артилерийски полк и техническите части, но те, по нареждане на съюзното ръководство, бяха отменени вечерта преди нощта на „акцията“, спомня си Казасов. Той разказва, че в ръководството на съюза са били не само Колев и Календеров, но и полковник Б. Колчев, генералите Тодор Радев и Рашко Атанасов. С ловък ход царят назначава Радев и Атанасов за министри, а „заговорниците“ постигат съдбата на Дамян Велчев и Кирил Станчев – смъртна присъда. Но след като Велчев и Станчев са помилвани, няма как останалите смъртни присъди да бъдат изпълнени и те също са заменени с доживотен затвор. 
След разчистването на сметките с Военния съюз включително  чрез смъртни присъди правителството на Андрей Тошев приема наредба-закон „За запазване на моралната и материална сила на войската“. Постановката в него е: „Забраняват се всякакви организации, групи и техни поделения, целещи да въвлекат войската или отделни нейни части и чинове в обществено-политически борби или в други действия, противни на нейното предназначение!“ Една твърде разумна постановка, която определя пълната деполитизация на войската. Ликвидирана още на 9 септември 1944 г. със създаването на „апарата“ на помощник-командирите – комунистически комисари. Пълната еднопартийна политизация на армията продължава чак до 1990-а, като комунистическото Главно политическо управление на БНА е едно от най-важните и начело на него се поставят само „изключително проверени другари“, които преди или след този пост са преминали през ръководни постове в отдел „Военен“ на ЦК на БКП.  

Голяма част от водачите и членовете на Военния съюз, подложени на репресии през 1935-36 г. намират своя реванш чрез участие в преврата на 9 септември 1944 г. Дамян Велчев най-после успява да стане военен министър. Триумфът е твърде кратък. Червената разправа го оставя до смъртта му в изгнание. Злощастна е съдбата на Кирил Станчев, Крум Лекарски, на по-младите като Тодор Тошев и Стоян Трендафилов, които са най-дейните и активни участници в преврата. Получили генералски звания, изнесли като висши командири участието във войната с нацистите, след 1946 г. те са запратени за дълги години в лагери и затвори. Не само защото са царски офицери. А защото комунистите не могат да признаят, че „всенародното въоръжено въстание“, наричано по-късно „социалистическа революция“, всъщност е чист военен преврат, извършен от доблестни български офицери.