„Ако загина на война,
жал никого не ще попари.
Изгубих майка. А жена
не найдох. Нямам и другари.“
Тези познати и обичани от всички Димчови строфи сякаш са събрали в себе си целия кратък и самотен живот на роденото в Копривщица момче Динчо Велев Дебелянов.
Сякаш животът му повтаря съдбата на един друг голям българин. Живял няколко десетилетия по-рано и загинал на Околчица на 2 юни 1876 г. Също на втори, но октомври – 1916 г. и Димчо среща смъртта си на бойното поле край село Горно Караджово на Македонския фронт, където британски куршум прекъсва завинаги пътя на живота и творчеството му.
Самотата и на Ботев, и на Дебелянов идва от това, че и двамата са твърде ярки личности и не се вписват равно сред околните. Приживе Ботев не се радва на поетична слава. Дори сам признава пред Каравелов, комуто довежда Стефан Стамболов – неговите песни пеят по механите хъшовете, бачо Либене, нас с тебе не ни и знаят. А когато Гюргевският комитет го изолира от подготовката на Априлското въстание, на него не му остава нищо друго, освен да обуе тесните ботуши и да загине за България.
Роденият на 28 март 1887 година в Копривщица Динчо също не се радва на благосклонност от съдбата. Остава рано сирак, напуска родната къща, лута се в ученическите си години под тепетата на Пловдив и под сянката на Витоша. Още като гимназист пише стихове. Същите стихове, които и днес звучат като вълшебни песни и всеки си ги преповтаря, особено в тъжни мигове. Но културната българска столица е твърде сурова към младия поет. Виден корифей, определящ кой е поет и кой не, иронично му подхвърля – с този псевдоним Дебелянов признат поет, момко, няма да станеш. Върви му обяснявай на този доктор, че това е бащиното ти име. И Димчо не се отрича от него. За разлика от кибритлията чирпанлия и войвода из Македония, който благоразумно е заменил рожденото Крачолов с „подареното“ му от Пенчо Славейков – Яворов. Тогава времената са били на „лазурните“, „лъчезарните“, на „небесата и синевата“. Но Димчо си остава Дебелянов.
Не вижда приживе стихосбирка. Лута се самотен от една несбъдната любов към друга. Тъгува за двора с белоцветните вишни. Иска да помни любимата „все така – бездомна, безнадеждна и унила“, която е вплела ръката си в неговата. Но тази истинска любима все я няма сбъдната в краткия му живот. Скромният му, но волен дух го води и далече от елитните литературни кръгове – сред „Бохемски нощи“, където изповядва:
Твърде самотният му живот на честен човек го тласка и към политическата сатира, насочена главно срещу цар Фердинанд, за когото той написва – „в живота си стада съм виждал много, но винаги магарета ги водят“, по повод на височайше изказване, сравнило българския народ със стадо.
Че не е стадо този народ доказва в три поредни войни. В които първо воюва за освобождаването на своите братя, останали под турска власт. След това търпи краха и позора на Междусъюзническата война. И въпреки него, само след две години тръгва пак на бой, пак за обединението на България. Тази война, от която е минал цял век, сякаш е най-тъжната в родната история.
Тутраканска епопея, героизъм на Дойран. И – трудни съюзници, които винаги заграбват лъвския пай от славата и трофеите. Държат българската войска с дни пред Белград и Букурещ, за да влязат те като победители. Накрая – крахът от 1918 г. и Ньойският договор.
Широко разпространена дълго време беше тезата, че Димчо е можел да преживее тази война. Да напише още много стихове. Държавната му служба го освобождавала от мобилизация, въпреки че е завършил Школата за запасни офицери и има чин подпоручик. Но той е отишъл на фронта, за да види убития французин и опръсканите с кръв писма и снимки на жената и децата му. И да напише „той не ни е вече враг“.
Но според други изследвания на живота и 
творчеството му, запасният подпоручик е бил редовно призован в действащата армия, тъй като от фронта освобождавали само определени хора от колегите му в Сметната палата – с високи длъжности и напреднала възраст.
На война – като на война. На 2 октомври 1916 г. подпоручик Димчо Дебелянов командва рота, защото повечето други офицери са излезли от строя. Сблъсък с британците, атака, куршум.
Е, сбъдва се пророчеството на Димчо. Както се сбъдва и онова на Ботев – „та кога въстане робът в редовете на борбата да си найда и аз гроба“.
Победа в битката. Една от много в тази война. Оказали се накрая безсмислени. Но дали повод патриотарски да се твърди, че българският войник не е губил сражение на бойното поле, ама политиците проиграли България на масата за преговори. Как да преговаряш след пробива при Добро поле, когато по улиците на София крачат сенегалци, а българинът няма право да стъпва по тротоарите!
Така си отива от света Димчо Дебелянов. Както си го е предрекъл.
На фронта – доброволец или по заповед?
Дали Димчо е отишъл наистина като доброволец на фронта? Това беше познатото дълги години твърдение. Но акад. Иван Радев има друга теза в „Димчо Дебелянов – неизвестни документи за съдбата му на фронта“. Според него има два документа. Според първия Димчо е бил освободен от мобилизация през 1915 г., когато България влиза във войната. Според втория, обаче, той е редовно мобилизиран, а не е постъпил в действащата армия като доброволец.
ЗАПОВЕД ЗА ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ МОБИЛИЗАЦИЯ
ПЪРВО ПОСТАНОВЛЕНИЕ
НА МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ
От заседание на 9.9.1915 г., протокол № 125.
Освобождават се в случай на мобилизация от явяване в частите на войската запасни офицери и войници, които заемат следните държавни длъжности:
От ВЪРХОВНА СМЕТНА ПАЛАТА: председателя, съветниците, секретаря и един помощник (най-стария); докладчиците (по касовата служба на държавата); регистратор-счетоводителя и архиваря; три негови помощници (най-старите), 4 книговодители (най-старите).
ЗАПОВЕД ЗА МОБИЛИЗАЦИЯ
З А П О В Е Д
№ 223
Гр. Кюстендил, 26-и февруарий 1916 г. на Главнокомандващия Действащата армия ген. майор Жеков
Обявявам списъка на запасните офицери и офицерски кандидати, които са били освободени с постановления на Министерския съвет, като чиновници в разните министерства и сега се назначават в строя с обозначение кой къде се е числил по запаса и в коя част се назначава.
СПИСЪК
…
№ 14. Подпоручик Дебелянов Димчо В. – 22 пехотен Тракийски полк – Младши офицер в същия полк.
…
Списъкът включва 28 души. Както се вижда и от постановлението, от Сметната палата, където Димчо е бил на служба, не се освобождават всички, а само хора на определени длъжности, и то посочени като – „най-старият“. Вероятно Димчо е бил твърде млад, за да попадне в тази категория. Казват, че британците, узнавайки кого са погубили в сражението, изпращат тъжно, но и укорно писмо до нашето командване – как може да мобилизира и хвърля на смърт такива таланти…
