Поглеждам през прозореца, а пред мен чаша кафе. На рамката каца муха. И се засмивам, примигвайки. В следващата секунда насекомото е изчезнало.
Кой ли може да улови този миг? Със сигурност, някой който е настроил своя фотоапарат на 1/320-та от секундата.
Да, това е настройката, с която най-добре се снимат движения. Улавя се миг и след това се пише история. Фоторепортерите са, може би, най-правдивите създатели на тази история. Те не коментират, не интерпретират. Истинските фоторепортери не манипулират.
Както Стоян Ненов. Българинът, който на 12 октомври в Ню Йорк ще получи наградата „Пулицър“. Лично аз никога не съм си мислил, че България може да спечели медал от световното първенство по футбол, че нашенец ще влезе в топ 10 при мъжете на тенис, че българин ще се бие за световните титли по бокс в тежка категория и най-вече не съм си представял нашенец с най-престижната журналистическа награда в света.
Вече всички тези утопии за мен са реалност, а най-значимото със сигурност е постижението на Стоян Ненов.
Онова хлапе, което преди повече от 15 години се появи във фотоотдела на вестник „Демокрация“. Май, Крум Стоев го беше довел. Да учи занаят от именитите майстори. От Шами, лека му пръст, от Джони, Владо. Гледам го в кюшето седи и вперил поглед в старите бохеми попива всичко. Всичко за фотографията. За това велико изкуство.
И започна да снима. Все по-добре и по-добре. А си остана все толкова скромен. И досега. Ще бъде и след като се върне от Ню Йорк с онази награда.
Снимаше всичко, без да се щади. Научи се от старите майстори да се дистанцира от събитието, което отразява. За да бъде обективен, за да потиска емоциите. Винаги с онази усмивка, зад която обаче се крие хиена фотограф.
Фотограф, който винаги иска да направи най-добрия кадър. Независимо какво е събитието.
Правеше го и когато отбиваше военната си служба във вестник „Българска армия“. Васко Паликарски, отговорен секретар по онова време, много държеше Стоян да остане сред нас. Пък и момчето искаше да започне отнякъде след казармата. Да, ама не и от … „Българска армия“. И се оказа за добро. Макар че за българите няма ненаказано добро, старанието в занаята в определени случаи дава положителни резултати. И така дойде предложението на Олег Попов младият фоторепортер да заеме мечтаната за хиляди други длъжност в агенция „Ройтерс“. А там ако не си добър, трябва да си изключително добър. Средно положение просто няма.
Със Стоян си имаме една закачка по Коледа. Аз винаги му досаждам за календар на неговата агенция. Изданието е семпло, но е лимитирано. У нас отдавна идва само по един брой и в повечето случаи той стои у дома. Красив е, месеците са илюстрирани с 12-те най-добри снимки на „Ройтерс“ през годината. Спомням си, на втората му година като ми даде календара смънка: „Извинявай, но е разпечатан“. Аз само се усмихнах. А той: „Не е редно, но исках да видя нещо…“.
А нещото се оказа страницата с месец септември, илюстрирана със снимка на Стоян Ненов. Прегърнах го. Дори само това беше голямо признание не само за млад творец. Да си сред 12-те на „Ройтерс“ от цял свят, не е никак малка работа.
В следващите години имаше още снимки в календара. Което вече приемахме за нормално.
Преди години на мач в Ловеч Стоян звъни с молба за акредитация. По принцип това често му се случва, тъй като за големи спортни събития нещата се организират отрано, а за неговата стихия в уличните екшъни никога няма предварителни заявки. Макар добрият фоторепортер да има усет за това, което може да се случи…
Идва на стадиона, а мачът от турнира за Купата на УЕФА току-що е започнал. Направи десетина крачки, вдигна фотоапарата и две минути по-късно приседна до компютъра. На десетата минута си беше тръгнал с 
обяснението, че си е свършил работата. Питам що не чака резултат, край на мача, още нещо. „Аз си направих моята снимка, пък и чух, че е станало нещо в Плевен и ще отскоча да видя дали нещо няма да излезе и оттам.”На другия ден неговата снимка беше на първите страници на българските вестници и бе публикувана в доста европейски издания.
Всъщност Стоян не чака събитията да идват при него, той е при тях.
Има още примери с Ненов. Колкото до темата за бежанците, той я приема лично. „След събитията на площад „Таксим“ в Истанбул си мислех, че с бежанците ще е по-друго. Не е. В този случай пред снимката стоят човешките взаимоотношения. Ако се наложи, първо ще протегнеш ръка. Много сложно в подобна ситуация човек може да се дистанцира. Но се налага“, допълва Ненов.
Сигурен съм, че не е знаел за своята снимка в селекцията на „Ройтерс“, която спечели „Пулицър“. И досега той не се наема да коментира как една снимка се определя за най-добра. Пък добрият професионалист няма време за допълнителни разсъждения. Идва следващото събитие, и следващото, и следващото.
В средата на август фейсбук го издаде, че е в Рио на олимпиадата. Нормално, тъй като година по-рано Стоян свърши отлична работа в Баку по време на първите Европейски олимпийски игри. В Бразилия на нашето момче му се падна да снима вдигане на тежести. И пак направи снимка за първа страница. В последните дни обаче му се наложи да е неотлъчно на стадиона, за да отразява състезанията по лека атлетика. „Ето там беше лудница. След тези три дни, два спах. Няма такова тичане. Това се оказа доста сложно за снимане“, рече, като се върна. И пак се смее…
За да видите, какво може Стоян, тези дни посетете първата му изложба. Само от 12 фотоси. Говорещи много. За едни съдби, уловени с 1/320-та от секундата.
„За мен е важно снимката наистина да илюстрира дадена новина, което е голямата цел на документалната и репортажната фотография. Ти не трябва да влияеш. Човекът, който гледа снимките, сам си преценява, каква е била новината“, обича да споделя Ненов.
Какво ли ще ни донесе от Ню Йорк? Със сигурност … усмивка.
