– Г-н Върбанов, какъв сте повече-гражданин на България, на Франция или на Китай?
– Всъщност се чувствам парижанин. А парижани са различни от другите французи, те са космополити, хора на света. Да си посредник между три култури, си е богатство и дар от съдбата. Вземам техниката от Китай, духовното е българско, влияе ми и френската култура, защото в Париж се определят границите на съвременното изкуството, с което си сверяваш часовника.
– Връщане ли е към корените първата Ви изложба у нас?
– Да се върна в родната ми София, е много важен период в творческата ми кариера. А и защото показвам какво съм правил през последните 30 г. в малка рестроспективна изложба и с по-стари работи. В мен наистина тече много силно българската кръв. И затова беше важно да осъществя мечтата за изложба тук, благодарение на моя приятел, изкуствоведа Красимир Илиев като куратор на изложбата, и на Любен Генов, председателят на СБХ. Донесъл съм картини от първата ми изложба в Китай, наречена „Китайски синдром“- един българско-френско-китайски синтез на творчеството ми. Откривах китайските изразни средства и се влюбих в тази техника. Тя дава дълбочина и релеф с гъвкавостта и твърдостта на хартията, върху която полагам туша, и богато усещане за духовни изразни средства. А тушът като минерал е като жив и продължава да променя въздействието си и след като картината е завършена. Затова работя бързо, „изливам“ го, за да е еднакво въздействието му върху цялата творба. В Китай специализирах в академична рисунка. Преди това се занимавах с графика. До Китай съм рисувал в цвят, но оцветяването не ми допада много, защото живеем в един прекалено шарен свят, а дигиталният е преситен с цветове. И това ме кара да търся спокойствие и умереност в монохромността на моите творби.
– Не изглежда ли така светът черно-бял филм?
– Това не ми пречи, защото обичам да има спокойствие, съзерцание, да мога да си чувам мислите. Нека да има изненади във формите и в търсенията в пространството, в минералните ефекти на туша. Но бих опитал пак цвят – освен черното, бялото и сивото между тях, да има и малко червено…
– Казват, че художниците трудно устояват на формата на кръга?
– Формата на кръга не ограничава, в нея има безкрайно движение. Трудното е в силното й присъствие. Неслучайно в Китай вратите са били кръгли, за да гонят злите духове. В преданията им вълците са се плашели от кръга и не нападали домовете. А кръгът символизира и Космоса, при работене можеш да го подхванеш отвсякъде, няма вертикал и хоризонтал.
– Вие какво вземате от китайската култура?
– Тя ни учи на мъдрост и че Времето е по-голямо от нас. Впечатляващ е китайският мащаб, където всичко е по много. Има и духовни стойности в будизма, в разбирането за света. А има и страхотна дисциплина. Впечатлен съм от работоспособността на китайците, не пестят енергията си, градовете се застрояват с невероятна скорост. Небостъргачите се издигат за няколко месеца. Всичко е възможно. Има и китайска мечта и лек национализъм, който обединява народа – да се докаже навън и вътре. Негативните са в това, че младите ги влече много материалният свят и губят духовното. Глобализацията е навсякъде. Позитивното е, че народът е обединен и в целия хаос има организация и визия за бъдещето. Сега имат нов девиз – по-добре да се изобретяват нещата, отколкото да се копират отвън, инвестира се в наука и икономика. Явно свършва този иначе нормален период „на обучение“, когато се копираха всякакви производства.
– А какъв е пазарът на изкуството в Китай?
– Сега Китай е един от епицентровете на изкуството в света. Както едно време художниците се доказваха първо в Париж. Модерното изкуство е в Хонгконг и Пекин, защото там много богати хора, които инвестират в него. Пазарът на изкуство в момента е в лека депресия, защото политиката на антикорупция сви потока на свободни пари в брой за изкуство… Но цените са яки и това не им влияе. Има много талантливи художници и само в академията, която завърших, има 9 хиляди студенти всяка година и конкуренцията е висока. Китай се опитва да завладее света със своето изкуство. Но там да пробиеш е по-трудно.
– Къде повече „вървят“ творбите Ви – в Пекин или в Париж?
– Продавам ги по-добре в Париж. Там са по-различни от предлаганото. В Париж е добре да си различен. В Китай съм по-близо до тяхната традиция и така конкуренцията е по-голяма.
– Какво е да твориш в сянката на родителите си?
– Не е лесно да си художник – син на толкова големи художници. Но баща ми все се шегуваше, че ако и аз стана художник, ще сме „много маймуни на клона“ и той ще се счупи… Но аз пробвах, сестра ми Боряна Върбанова пък завърши степонис, но клонът само пращи засега. Тя е пазителят на архивите на семейството. Издаде две книги, подготвя и още за творчеството на родителите ни. Скоро организира ретроспективна тяхна изложба в Париж, а сега предстои и в Хан Джоу, където баща ми основава през 80-те г. институт за съвременния гоблен, който носи името му. Престои и цял департамент в художествената академия да носи името му -з а тъкан гоблен. Малко се знае за неговите проекти в природата с тъканите му ластици. И в Хан Джоу беше прекроил огромни пространства с тези мрежи със светлинни ефекти. Имаше страхотни идеи, но не му стигна времето… С него на кафенце сме организирали „революции“ в изкуството – къде да се построят монументални скулптури или огромни картини да се поставят. Той постигна, например, идеята си да създаде в Китай тясна връзка между индустрията и художниците. Работеше, без да се пести. Остави скици и нахвърляше идеи за огромни текстилни скулптори за синтез между изкуството и природата, за мащабните му проекти – за кораби с ластици, за „оплетени“ дървета. Идеята и на Кристо е, че всичко е временно, само миг, метафора, която изчезва…
– А Вие каква мечта имате?
– Баща ми направи връзка между Франция и Китай в областта на текстила, като създаде фондация „Върбанов“. Поддържат я всъщност именно от Китай и за всеки три месеца китайски художници могат да работят в Париж. Може би – да се създаде галерия към фондацията… В Сите дез`ар има ателие „Върбанов“ и това също е спомен за него. А мечтата ми е за още една изложба в България. И в картините да има вече и малко червен цвят… Иначе работата ми е като терапия, дава ми живот, енергия и вдъхновение. А голямата ми мечта е да оставим един по-хубав свят на новото поколение, да изчистим планетата. Тясно съм свързан с българската природа, тя е силна и ми дава много енергия. Докато френската култура и усещането за свобода е другата ми опорна точка, а китайската култура е мярката. Невинаги я разбирам, но се докосвам до философията на таоизма, до безкрайното движение. За да твори, човек трябва да бъде в движение.
