„До ден-днешен има много непознати страници от историята за участието на България във Втората световна война. Вашата книга разкрива нови факти и събития, свързани с този период и с историята на отношенията между България и САЩ. Това издание ще е от изключителна полза особено за младите поколения на страната и за българското общество като цяло. България ще може да допълни своята богата история с още достоверни факти.“
Това пише президентът Росен Плевнелиев до д-р Нора Димитрова Клинтън, съосновател и съпредседател на фондацията „Американски изследователски център“ в София, и до Лъчезар Тошев, автор на книгата „Съюзнически размисли за България през Втората световна война“. Обемистият сборник бе представен в престижния литературен клуб „Перото“ в присъствието на Филип Димитров, бивш министър-председател, посланик на България в САЩ, посланик на ЕС в Грузия, сега член на Конституционнния съд, политици, историци, журналисти и много граждани.
Докато беше посланик в САЩ, Филип Димитров се запозна с проф. Кевин Клинтън и Нора Димитрова Клинтън. Те се занимаваха с надписите от античната история. Обаче искаха да допринесат и за установяването на истината за престъпленията на комунистическия режим в България. Филип Димитров им препоръча да се срещнат с мен. И се срещнахме през 2008 г. Дотогава аз вече се бях заинтересувал от този въпрос, защото имах късмета и щастието да се запозная с една част от героите на този разказ. На първо място – Евгений Силянов, който е бил дипломат при Георги Кьосеиванов в Берн, точно когато се развиват тези събития. Имал съм може би стотина срещи с него. И от него научих, че е имало такива контакти в Берн между Кьосеиванов, но не лично, а чрез неговия бивш секретар Мильо Милев. И другата фигура, която смятах първоначално за маргинална, но се оказа ключове, е Рене Шарон. Той е комисар на „Обществото на народите“ и много близък приятел на цар Борис. И всъщност това, което ми каза Евгений Силянов, тогава бе, че инициативата е дошла от американската страна. На Коледа през януари 1943 г. се получава една картичка от Рене Шарон до цар Борис. Царят поръчва на посолството в Берн да отговори и така започват контактите между България и американците.
Първата мисия, която цар Борис изпраща, е секретарят на Кьосеиванов Мильо Милев. Неговият доклад беше първият документ, който намерихме. Но за мен първото съобщение за тези доклади беше в интервюто ми с Евгени Силянов през 1993 г. Търсихме архива на Мильо Милев години наред, все още не е намерен. Неговата дъщеря го е оставила в някакъв институт за войната в САЩ, но не сме го намерили. Тогава ми хрумна идеята, че когато има контакти, винаги има и втора страна. Не ми бе дошла веднага тази идея, защото търсех нещо конкретно от наша страна. Стефан Бочев, зет на Кьосеиванов, когото също познавах, пише, че в надгробната си плоча Кьосеиванов е оставил много тайни, които никога няма да бъдат научени. Обаче благодарение на Нора Димитрова получих една американска книга с докладите на Алън Дълес от Швейцария, в която една от тайните на Кьосеиванов е разбулена. И това е неговото последно идване в София на 4 август 1943 г. , когато той има три срещи с царя. Имаме свидетелства за тези срещи от царския секретар Петър Морфов. Категоричното желание на цар Борис е да се откъснем от Оста и да излезем от войната. Това е една неизвестна досега страница от нашата история, която трябва да бъде разказана и нашата история да бъде пренаписана отново.
Проф. Клинтън и д-р Нора Димитрова Клинтън решиха, че тази тема им е интересна и потърсиха тези архиви. И ги намериха. Ето ги сега – това са 800 страници архиви, публикувани на английски, защото да се преведат на български, трябват допълнителни средства. Това ще бъде един допълнителен извор за нашата история, надявам се, историците да поемат отговорност и да се запознаят с този извор и да преоценят историята през тези години. Защото тя не е такава елементарна, каквато се описва. България е имала различни позиции, имала е контакти, имала е желание да излезе от един сценарий, който е изглеждал доста пагубен – това е болшевизацията на България. И всичко това е било на ръба да се случи.
Надявам се историците да бъдат заинтересовани от това четиво. Много тъжно е, че нямаме институт за национална памет, който да извършва такива проучвания и да събира информацията, която е интересна за България. Тя може лесно да бъде намерена и получена.
Филип Димитров: България съвсем не е била услужлив съюзник на Германия
Носеха се слухове, че България е имала много по-сложна и по-различна позиция през Втората световна война. Слава Богу, в последните години излязоха документи и се появиха и публикации, които по-убедително развиват тази теза. Но докато човек не го прочете черно на бяло, в нещата винаги остава известна доза съмнение.
Тази книга съдържа точно такава информация, достатъчно категорична и достатъчно еднозначна за това, колко различна е била всъщност реалността в България по онова време. Процесът на изваждане на подобна информация на бял свят е нещо страшно трудоемко, натъкваш се на купища малки и незабележими отвън затруднения и камъчета, които преобръщат колата.
Лъчезар Тошев повече от 10 години полага целенасочени усилия да стигне до тези документи и благодарение на д-р Нора Димитрова и проф. Кевин Клинтън успя да достигне до американските архиви и направи тези материали достъпни до всеки читател.
Аз мисля, че това е начало. Защото един такъв текст първо се появява, после хората започват да го осмислят, след това той влиза в ежедневната култура и едва когато стане на филм или на роман, хората разбират, че нещата стоят така. Ние имаме в нашата история такива примери за много важни събития, които в продължение на десетилетия са останали незабелязани, защото не е имало кой да ги изкара на бял свят.
Но пак повтарям. Първата крачка е да видиш това като масив – документален и категоричен, безспорен, за да разбереш, че България съвсем не е била онзи услужлив съюзник на Германия, в който всички са викали „ура“ на нацистките войски и ръководство. Това нещо трябва да се знае и аз много се надявам, че благодарение на този труд то ще стане широко публично достояние.
