ГДР – отрочето на Студената война

Да живее Съединението! Така викат българите от двете страни на Балкана на 6 септември 1885 г. Да живее обединението! Такива възторжени възгласи издигат германците на 3 октомври 1990 г. от двете страни на рухналата преди близо година Берлинска стена. По ирония на съдбата ние и немците се оказваме, комай, единствените в света, които след войни и договори между великите сили, не „теглим“ да се делим, а се борим за обединение.

Германската демократична република е рожба на започналата веднага след Потсдамската конференция Студена война. Увенчава с успех стремежа на „вожда на народите“ Йосиф Висарионович най-после „революцията да победи и в Германия“. Това е болшевишка мечта още от края на Първата световна война, когато Карл Либкнехт и Роза Люксембург „палят пожара“, заповядан от Троцки, а Смирненски възпява останалия сам на барикадата Йохан. След провала на тази авантюра следва изграждането на германска комунистическа партия, чиито лидери като Валтер Улбрихт и Ернст Телман прекарват живота си предимно в Москва. Още оттогава Кремъл гради своите кадри за бъдещо управление на „комунистическа Германия“. В Москва е създадена специална школа на Коминтерна, а освен нея – школата Ленин. Там се обучавали всевъзможни емигранти, които трябвало да поемат управлението на бъдещите съветски републики по света. Такъв бил Ернст Телман, който гордо ходел с червеноармейска униформа, но по-късно станал жертва на игрите между Хитлер и Сталин. Валтер Улбрихт обаче, който става безспорният първи диктатор на ГДР „добива управленски опит“ от 1935 до 1943 г. в Изпълкома на Коминтерна. Интересна е историята и на Ерих Милке, армейски генерал, член на политбюро, министър на държавна сигурност на ГДР, по чиято заповед са избити хиляди хора. Той се озовава в Москва още през 1931 г., когато в Германия няма и помен от властта на Хитлер и преследване срещу комунистите. Постъпва в школата на Коминтерна, завършва и школата „Ленин“. Оскъдната му откъм данни преди 1949 г. биография сочи, че след като се е специализирал, през 1939-40 г. бил на нелегална работа в Белгия. Празно поле и – 1949 г., когато полага основите на зловещите специални служби на ГДР, прераснали след въстанието от 1953 г. в ЩАЗИ, оглавявано чак до 1990 г.  от не по-малко чудовищния Маркус Волф, величан от някои наши бивши „бойци на тихия фронт“ като „гений на разузнаването“. 

ГДР се ражда на 7 октомври 1949 г. на територията на съветската окупационна зона, въведена след края на Втората световна война. Превзетият от червеноармейците Берлин е разделен, като в частите на американците, британците и французите комунизъм не е допуснат. Първи президент на ГДР е Вилхелм Пик, а начело на правителството застава Валтер Улбрихт. За да няма никакви аналогии с миналото, а и за някаква привидна „демократичност“, комунистическата партия е наречена Германска единна социалистическа партия. Не само следвоенният недостиг, но и въведените комунистически форми на политическо и стопанско управление скоро изправят новосъздадената държава пред гражданска война.            
      
На 17 юни 1953 година ГДР е пред срив. Започналият на 16 юни протест, в който участват стотици хиляди работници, демонстриращи срещу лошите икономически и социални условия, прераства в истинско въстание.

Хората искат не само по-високи заплати и нормални условия на живот, но настояват за свободни избори и за ужасяващото Кремъл обединение с останалата част на Германия. Американци, англичани и французи не са се направили по една „своя Германия“, а са дали възможност на трите обединени зони да градят просперираща Федерална република Германия. Колкото и „светло да е социалистическото бъдеще“ в ГДР, само през 1952 г. оттам в Западна  Германия са избягали 180 000 души, а през първата половина на 1953-а – още 226 000. Въстанието е потушено на 17 юни 1953 г. от съветските окупационни войски, които остават в ГДР чак до 1990 г. Убити са над 120 човека, стотици са ранени. Създадена е ЩАЗИ, която налага тотален контрол върху живота на всеки източногерманец, включително в дома и в семейството му. Изнесените след 1990 г. потресаващи случаи разказват как съпруга е вербувана със заплахи да доносничи срещу съпруга си, как навсякъде е царяла зловеща вътрешнодържавна шпиономания. Въпреки репресиите опитите за бягство в ГФР продължават масово. И на 13 август 1961 г. Източен Берлин осъмва разделен от Западен с кошмарната Берлинска стена рухнала чак на 9 ноември 1989 г. Колко души са загинали при опит да я преминат, никой не се наема да даде точни данни. Вероятно те са съхранявани педантично в централата на ЩАЗИ, но „гениалният разузнавач“ Маркус Волф се е погрижил никога да не видят бял свят. 

След 1971 г. едноличният господар на държавата Валтер Улбрихт, който е и генерален секретар на ГЕСП, и председател на Държавния съвет, се оттегля, вероятно по заповед на Москва и до края на съществуването си ГДР се ръководи от Ерих Хонекер. За него няма никакви героични „антифашистки“ данни, но пък съвестта му явно не е била чиста, щом след обединението на Германия търси убежище в Москва. Върнат е и е съден за убийства, извършени край Берлинската стена. Но, както и у нас, присъда няма. Няма и осъдени за стотиците източногерманци, в много случаи млади хора, загинали по българската южна граница в опит да потърсят пътя към „другата“ Германия през Турция или Гърция. Идването на море у нас май им беше останало единственият шанс да направят опит в пътя към свободата.

Дори чрез крайно рисково плаване с гумен дюшек от Ахтопол към турски териториални води отвъд Резово. През 1990 г. по искане на правителството на все още съществуващата ГДРвътрешният министър Христо Данов заповяда на Гранични войски да направят справка за убитите чужденци от соцлагера на нашата граница или заловени там и върнати в родината им. Впечатляващо беше, че почти нямаше чехи, поляци, унгарци, но гедерейците“бяха мнозинство. Такъв случай беше вплетен и в сюжета на българския филм „Съдилището“.

Всички тези трагични случаи отхвърлят разпространяваните сладки легенди за ГДР като „витрината на социализма“. Вярно, в сравнение с нашата буквална мизерия, там повече „миришеше на Кореком“. Киностудията им ДЕФА правеше индиански филми с Гойко Митич, които гледахме у нас. Както и на всяка нова година задължително гледахме балета на телевизията на ГДР и тяхното „забавно” предаване „Шарено котле“.  Но докато ФРГ произвеждаше „Мерцедес“ и  БМВ и те бяха достъпни за гражданите й, ГДР стана родина на уникалното автомобилно явление „Трабант“, за което се чакаше с години. Други примери и съпоставки едва ли са нужни. 

Но не „Трабантът“ обиждаше източногерманците. Те си го караха гордо поради липса на друго, освен него и  техният луксозен „Вартбург“. Влачеха огромни каравани от Лайпциг и Потсдам чак до Созопол и „Каваците“. Изглеждаха по-добре облечени от нас. Имаха по-хубави транзистори, фенерчета, фотоапарати. През 1965 г. след командировка на баща ми в ГДР се сдобих с първия си часовник „Ruhla“.  Но нямаха не само свободата. Нямаха себе си – разделени буквално от братя и сестри, живеещи във ФРГ. И затова когато Стената рухна, на 3 октомври 1990 г. Германия най-после се роди отново истинска след Втората световна война.