Новата постановка по пиеса на Христо Бойчев в театър „Зад канала“ не е уста за всяка лъжица. „Болница накрай света“ говори с усложнен език на няколко етажа и тези, които са дошли да се усетят „красиво“, и да поплачат на рамото на мелодрамата, ще си отидат не особено очаровани. Радва ме обаче излизането от клишето. За да се харесаме на западния читател и зрител, нашите автори улавят очакваната представа: соцът е ад, вие другите трябва да съжалявате за своя живот, я какви американски (германски, швейцарски и пр.) мечти се сбъдват у нас.
Е да, ама Бойчев, подобно на балканския Бетовен на визуалния разказ Костурица, ни въвлича в лудницата и оня изчистофайнен свят, който уж придава житейски смисъл на усилието да сме живи. Разказите за пациентите на лудницата живот са няколко, а авторът ги оплита и разплита около исото на велик неудачник – Контузов (Филип Аврамов). Отначало несъгласен с името си, героят превръща бялото платно на амнезията в изобретяване на собствен житейски смисъл, защото изведнъж там, отвъд реалното заблестяват пари, почести, смелост, медали, пепеляшки, (които преобразява на принцеси), и оня малък принц на бъдещето. Принцът, който някак между другото отбелязва, че той, Контузов е сърцевината на света, защото всички го обичат. Всички неудачници са заплетени в Контузената, но колективна фантазия, която уподобява масовата ни национална лудост, наречена родина.
В пиесата на Бойчев босненският режисьор Дино Мустафич полифонично – ту разделя и разказва индивидуалните фантазми на героите, ту ги сплита в общ възел – кауза, която трябва да приземи отново във всеобщото безсмислие. Балканите – особено място за разглобяване на „американска“, но и всякакви други мечти, е място магическо в усилието си да надмогне реалността и границата отвъд навиците на обичайното. Стоицизмът на рязания 3 пъти апандисит от хирурзите не е ли метафора на нашето шизофренично гражданско общество, което ту умира, ту възкръсва, раздвоено в две еднакво фиктивни ценностни системи. Или героят с климатиците – който извлича от най-високата технология само инструмент за самоизтезание, защото прагматизмът на слепия опит го кара да щрака копчетата, без да знае нищо за същността. Но я заменя с илюзия. Стереотипът марширува и в обратния свят НАТО и Швейцарията, за да се прозре, че днешният свят не е разгънат хоризонт, а блъскане на взаимни стереотипи като парчета лед, които отказват да се стопяват. Да се сравнява пиесата с „Параграф 22“ или Костурица буквално, означава страх да се оразличава извън готовите (и сдъвкани) образци на театралната и киноистория. Но и режисьорът, и авторът са фигури, които вървят по пътя си, усмихвайки се на „тънките“ ценители с техните мелодраматични близалки. Широката публика ще оцени направеното, въпреки че поотделно всеки може да мине по различни етажи на голямото стереоизображение. Заедно с пояснението на Дино Мустафич: „Най-добрата режисура е тази, която не се вижда, т.е. създателят анулира себе си в собственото си представление. Това е мой идеал в режисурата, но въпреки моите над 70 постановки все още не съм достигнал до тази тайна…“
