В края на септември споразумението между Москва и Вашингтон за прекратяване на огъня в Сирия и координация на военните действия се провали с трясък. Погрешното бомбардиране на сирийските правителствени позиции в Дейр аз-зор на 17-и същия месец от американската коалиция дойде като по поръчка. Последваха ответни действия от страна на Москва и Дамаск. Всички онези, които залагаха на неуспеха на безпрецедентните совалки на Кери, потриват ръце, а перспективата изглежда по-мрачна отвсякога досега – както за Сирия и региона, така и за света. Самият говорител на Държавния департамент смени дипломатическия тон с предупрежение, че Русия ще връща бойците си от Сирия в найлонови чували.
Защо се стигна дотук?
Според някои наблюдатели, изчерпалото се търпение на американците по отношение на руснаците и техните съюзници отразява предстоящата или дори вече ефективна „смяна на гвардията“ в администрацията на САЩ. Не случайно преди седмица в медиите изтече запис от „личната“ среща на Джон Кери със сирийски дейци и подбрани дипломати. В него шефът на Държавния департамент се жалва, че е бил надигран от няколко други важни играчи в американската администрация. Техните имена не са тайна, тъй като от самото начало на руско-американската инициатива за уреждането на сирийската криза Пентагонът в лицето на Аштън Картър изрази дълбокия си песимизъм. За Русия Картър е част от „партията на войната“, която иска на всяка цена да провали Путин в Сирия. Дали обаче думите на Кери означават, че Обама вече не стои зад действията и изявленията на държавния си секретар и че дори се е оттеглил от вземането на решения със стратегически последствия както за Сирия, така и за Близкия Изток и прилежащи региони?
Една от възможните хипотези за причините за този дипломатически срив е свързана с президентската кампания, в която Хилари Клинтън се стреми да уязви Тръмп, изобличавайки го като „кандидата на Кремъл“. Същевременно Клинтън форсира антипутинската си риторика, за да получи подкрепата на ястребите от двете партии. Затова една успешна руско-американска инициатива по спиране на сраженията в Сирия биха отслабили нейните шансове за Белия дом.
Ако тази хипотеза е вярна, апогеят на руско-американското противопоставяне в Сирия ще бъде достигнат преди началото на ноември, когато ще се проведат самите избори. След това Обама ще разполага с два месеца, за да спаси репутацията си на шампион в борбата срещу тероризма и по този начин да оправдае Нобеловата си награда от началото на първия си мандат. Разбира се, ако въобще реши да се занимава с неблагодарния Близък Изток в оставащите дни на едно президентство, започнало с толкова фанфари и очаквания.
Възелът „Алепо“
Обсадата и бомбардирането на този най-важен след Дамаск сирийски град са важна част от плана на Асад по „изчистване на терористите и възстановяване териториалната цялост на Сирия“. В публикуваните от Москва засекретени подробности от споразумението с Вашингтон ясно се проследява заинтересоваността на двете страни от постигането на разграничаване на „умерените“ бунтовници от терористите, представлявани от двете основни организации – ДАИШ и клона на Ал Кайда, доскоро наричан Джебха ал-Нусра, а сега провъзгласяващ се за Джейш фатах ал-Шам. Вместо разграничаване обаче в Алепо се случи обратното – консолидиране около водещото ядро на Ал Кайда.
Подобно развитие на нещата не е напълно неочаквано. Редица експерти посочваха, че за разлика от ДАИШ, Ал-Нусра провежда по-гъвкава политика на съюзяване с местните сунитски общности и на формирането на „фронтове“ с други ислямистки групи. Освен това, Ал-Нусра продължава да се ползва с финансово-логистичната подкрепа на страни и спонсори от Залива, а доскоро беше толерирана и от Турция. Извън списъка на терористичните организации остава основният съюзник на Ал-Нусра – организацията, популярно известна като Ахрар ал-Шам, но с истинско наименование Харака ахрар ал-Шам ал-ислямия. Това уточнение е важно, тъй като показва ислямисткия характер на едно движение, което очевидно не се бори за светска демокрация в Сирия. Въпреки това, регионалните сили в Близкия Изток, с изключение на Иран, причисляват тази организация към „умерените“ сили.
Логиката, по която действа руската коалиция, е ясна – онези, които се сражават в един фронт с каидистите на Ал-Нусра, също трябва да бъдат третирани като терористи, т.е. подлежат на бомбардиране и унищожение. Тя обаче е неприемлива както за регионални сили – за Саудитска Арабия и другите заливни страни, така и за Вашингтон. Една от причините е, че продължаването на бомбардировките обрича САЩ на ролята на пасивен наблюдател на една променяща се в полза на Асад ситуация. Този факт, наред с увеличаващите се граждански жертви на бомбардировките, са в основата на антируската медийна кампания в медиите, която демонстрира уязвимостта на Москва и следваната от нея тактика по отношение на Алепо. При това, изострянето на тона в отношенията между Америка и Русия обедини позициите на западните държави и показа, че и „меката сила“ има значение за международните отношения. Дали обаче тя ще е достатъчна, за да се избегне глобален сблъсък около сирийския препъникамък? Засега наблюдаваме един плашещ с последствията си покер с ескалиращи заплахи и от двете страни.
Иракският „Сталинград“
Ситуацията се усложнява и поради факта, че борбата срещу тероризма не се изчерпва единствено със сирийския фронт. В Ирак от доста време насам върви подготовката за освобождаването на милионния град Мосул и за окончателния разгром на ДАИШ в „страната на двата притока“. Обстоятелството, че Русия не участва на иракския фронт, донякъде снижава стратегическата значимост на предстоящата битка. Друг благоприятстващ фактор в сравнение със Сирия е, че в Ирак Вашингтон подкрепя усилията на правителствените сили срещу терористите. Същевременно, фронтът срещу ДАИШ е всичко друго освен обединен. Това е така, защото в предстоящата (според американската страна до няколко седмици) мащабна операция ще участват не само отрядите на регулярната армия, плюс шиитските формации „Хашд аш-шааб“ с техните ирански инструктори, но и кюрдите от север. Багдад следи с нарастващи опасения засиленото участие на бившите кюрдски партизани от Пешмерга в боевете срещу ДАИШ,поради сепаратистките цели на част от лидерите на Кюрдския автономен регион. Други опасения пък са свързани с намеренията на Анкара, която също се готви да участва в освобождаването на Мосул. Никой обаче не поставя под въпрос предстоящото освобождаване на двумилионния град, което може би ще сложи началото на финалната атака срещу „Ислямска държава“ и на двата фронта на сраженията – иракския и сирийския.
Идва ли Армагедон?
Руското предупреждение към Америка да не атакува сирийския режим, очертава възможните апокалиптични последствия от едно действие, което вече бе изпробвано както в Ирак през 2003 г., така и в Либия през 2011 г. Друг тип опасност би представлявало снабдяването на ислямистите с ракети земя-въздух, което досега бе забранено от администрацията на Обама по разбираеми причини – никой няма изгода от това, терористи да свалят самолети по техен избор. И двата варианта обаче са лесно осъществими при по-нататъшното втвърдяване на тона между Москва и Вашингтон, което лесно може да се изтълкува като насърчаване на регионалните съюзници за ескалиране на кризата.
„Смяната на режима“ в Дамаск отново се завръща като водещ мотив не само в близкоизточните столици. В по-глобален план първоначалните надежди, че евентуален успех на руско-американската инициатива за преодоляване на сирийската война би повишило и шансовете за мир и в другия голям конфликт – украинския, отстъпиха място на обратната релация. Засилващата се конфронтация в Сирия води до разширяване на недоверието между Запада и Русия и в Украйна, както и до умножаване рисковете от инциденти, а оттук и от ядрен сблъсък. Всичко това навежда на мисълта, че ако мирът и оцеляването на планетата са от значение за Великите сили, техните дипломати отново трябва да получат главните роли в ендшпила на близкоизточната драма.
