Анджей Вайда търсеше пропукването на света в неговите две човешки крайности, които правеха епохата. Вървеше по въже над пропастта, за да свърже в някакъв смисъл най-големите човешки зверства на 20-и в. с подвига да бъдеш човек в най-невъзможни условия, да се съпротивляваш на насилието и общото съгласие с несправедливостта. Един от онези мъже редом със Солженицин, които не искаха да участват в общата лъжа и смятаха, че изкуството променя света. Убеден, че историята ще иска подвиг от всеки, в киното той виждаше средство да подготви хората за това. Завинаги ще останат в историята ленти като „Пепелища“, „Обетована земя“, „Пан Тадеуш“… Немалко от филмите му – „Канал“, „Човекът от мрамор“, „Човекът от желязо“ и „Катин“, са вдъхновени от по-новата болезнена история на Полша.
За Вайда свободата не е професия, това е вътрешната му природа, увлечение към съвършенство. Не е взрив само в полското кино и история – разпознаваме го като универсален гражданин на планетата, който питаше всички: „Кои сме?“, „Накъде отиваме?“. Кинокритикът Тадеуш Соболевски, го нарича „символ на времето“: „С работите си, вкл. „Катин“, той предупреждава сънародниците си да не повтарят „излишните жертви“, „напразният героизъм“ и да се освободят от култа към поражението“.
Допирът на Вайда до нас, българите, оставя белег и мяра за правене на изкуство – непримиримост с ориентир за етика. През 70-те години в театър „Българска армия“ в София той поставя „Делото Дантон“ от Станислава Пшибишевска. Спектакълът е с Наум Шопов, Васил Михайлов, Стефан Данаилов и други звезди от армейската трупа и се играе сезони наред с успех. Скелетът на историята са спомени, неща които и на Запад, и на Изток са се случвали по един и същи начин. Политиката и социалната сфера имат голямо значение, но усещането е като че ли хората се движат от едни и същи страсти, мотиви и желания. Вайда не съчинява, не лъже, той наблюдава, попива и страда. „Станах режисьор, а не сценарист, защото през целия си живот придавам правдоподобност на текстовете, които ми бяха поверявани – и в киното, и в театъра“, споделя той.
За друго негово присъствие в обрата на българската история си припомня Стефан Тафров:
– Обичам полската култура и език и заради неизтребимата любов на Вайда към свободата. Запознах се с него на 7 юни 1990 г. Трябваше да го посрещна нa летището в София. Пристигна като специален представител на полската „Солидарност“ за гигантския син митинг на Орлов мост. Носеше послание от Лех Валенса в подкрепа на СДС. Докато стигнем до голямата трибуна на Орлов мост, го качвах на по-малките платофрми по протежение на Цариградско шосе – четеше посланието на полски, аз превеждах. На голямата трибуна морето от хора започна да скандира „Полша, Полша!“. По страните му рукнаха сълзи…
Неговият филм „Човекът от желязо“ взе „Златната палма“ в Кан през 1981. Вайда има „Оскар“ за цялостно творчество и още четири номинации за неанглоезичен филм; „Златна палма“; „Златен глобус“; берлинска „Златна“ и „Сребърна мечка“, „Сезар“, BAFTA и други призове. Мартин Скорсезе държи в кабинета си плакат на „Пепел и диаманти“.
Кинофестивалът във Венеция представи лентата „Послеобрази“, която Полша представи в надпреварата за най-добър чуждоезичен „Оскар“. Филмът е за художника Владислав Шчемински – опълчил се срещу социалистическия реализъм, търпял ужасяващи последствия.
„Детство? Нямах такова. За всичко бях дорасъл.“- казва режисьорът. Роден е в Сувалки през 1926 г. а характерът му е формиран в офицерския дом, в патриотичното училище и църквата. Баща му, подпоручик в полската армия, е на гарнизонна служба в 41-ви пехотен полк. Пътува между военни обекти. Загива през 1940-а – съветските окупатори на Източна Полша го разстрелват заедно с над 10 хил. пленени полски офицери в катинското клане. По-късно синът ще направи невероятно въздействащ филм за трагедията от Катин. „Видях краха на цял един свят, света на моите деди – и раждането на нов. След това историята на ничиите хора, които се появиха, не можеше да остане безразлична за мен.“
През войната е в Радом, а след арестуването на водачите на „Армия Крайова“ през 1943-а – в Краков. Рисува. След войната следва живопис в Краков, но импулсивно се премества във филмовата школа в Лодз. През 50-те и 60-те филмите на Вайда и Кавалерович поставят началото на полската вълна.
Когато си почива от политика, прави филми като „Пепел и диаманти“, „Човекът на надеждата“… и чете прозата на Ивашкевич. Задържа се над на пръв поглед обикновени идеи и образи, като в наградения в Берлин филм „Тръстика“ с Кристина Янда.
По времето на Ярузелски се сблъсква с всякакви пречки и затруднения, а след 1989-а е поканен да стане сенатор. Но остава в киното, където смята, че е най-добър. За Спилбърг Вайда е един от най-важните режисьори във филмовата история. Защото опитът му да покаже и най-светлите, и най-тъмните страни на европейската душа води до размисъл за силата на хуманността. Според него Вайда идва от Полша, но работите му са част от културата на цялото човечество“.
