Директорът на Дипломатическия институт към МВнР Таня Михайлова представи поредния интересен гост на института д-р Дан Шуефтан, който изнесе публична лекция на тема „Близкият Изток в преход“ пред български и чужди дипломати и представители на академичната общност.
Д-р Дан Шуефтан е директор на Националния институт по изследвания на сигурността към Университета в Хайфа, ръководител на международната магистърска програма по национална сигурност, гост-лектор във Факултета по политически науки в университета „Джорджтаун“ във Вашингтон и лектор в Израелския национален колеж по отбрана.
През последните 40 г. е бил съветник на израелски политически лидери и на висшия ешелон от кабинета на министър-председателя, на МВнР, МО, Израелските отбранителни сили и Националния съвет по сигурността. От 70-те г. насам д-р Шуефтан информира и подготвя членове и служители на Конгреса и изпълнителната власт в САЩ, както и европейски министри, депутати, политически лидери, експерти от отбраната и разузнаването.
Изнася лекции във водещи университети и изследователски институти в САЩ, Европа и Източна Азия. Има публикации по съвременна история на Близкия Изток.
Директорът на Дипломатическия институт към МВнР Таня Михайлова представи поредния интересен гост на института д-р Дан Шуефтан, който изнесе публична лекция на тема „Близкият Изток в преход“ пред български и чужди дипломати и представители на академичната общност.
Арабските страни са толкова богати, а защо се чувстват толкова нещастни. Защо хората умират с хиляди, понякога с милиони в мизерия. Защо сега милиони се опитват да се измъкнат от този регион с намерение никога да не се връщат обратно с децата си там. Отговорът е в арабската политическа култура. Арабите са отчаяни, не защото са бедни. А са бедни, защото имат политическа култура, която ги прави такива. И ако трябва да поставя нещата на фокус – какво се случва по неправилния начин там, това е
силният дефицит на плурализъм
Това е силна липса – още от семейството, където няма равнопоставеност между мъжете и жените, макар да има и изключения. Т.е.арабите са се отказали от 50% от човешкия си потенциал. А не може в съвременния свят да се състезавате, да сте конкурентоспособни без половината от този си потенциал в лицето на жените.
Това се отразява и на политическия плурализъм. Конкретни числа показват каква е демокрацията в 22 арабски държави, но положението не е внесено отвън. Двама американски президенти – Буш и Обама, направиха опити да внесат демокрация в арабския свят… Но ако не третирате жените равнопоставено, какво да говорим за присъствието им в политическия живот. Има такъв шанс в Тунис и там трябва да се окаже съдействие. В останалия арабски свят-политическият плурализъм се свежда до нула. И ако все пак се въведе някакъв, неизбежно ще се получи анархия, нужда от силен лидер и връщане към авторитарно управление. Поне по този начин това в съвременния свят не сработва.
Икономиката в региона също е резултат от липсата на такъв плурализъм. За да сте силни икономически, трябва да имате вода, плодородна земя и ресурси, което е движело цивилизацията. Но модерният свят разчита най-много на интелектуалния потенциал. А в арабския свят по отношение на иновациите не се прави почти нищо. Да, има учени от този регион, арабите са не по-малко талантливи от останалия свят. Но този научен потенциал напуска държавите си и работи за други държави. А без наука и технология не се развиват икономиката и земеделие. И арабските лидери са наясно какво при тях върви в грешна посока и не е наред. Това вече е добра предпоставка за развитие, но те
нямат желание да платят цената
на това, което трябва да се направи. Мъжете не искат да отстъпят от патриархалните си позиции, политическите лидери не искат да се откажат от авторитарните режими. А обществото не желае да окаже натиск. Или когато поне изглежда, че се оказва натиск от малкия елит, който желае промяната, не може да се получи достатъчно подкрепа. Срещнах се с хората, които осъществиха революцията в Египет. И ги предупредих за неуспеха, и защо няма да се получи ефектът на снежната топка – на площада беше малка част от народа, останалата следваше избрания лидер. А без обществена подкрепа дори тази част от обществото, която знае пътя за промяна и желае да плати цената на следващите стъпки, търпи неуспех.
Може ли да се промени тази политическа култура? Разбира се. Погледнете Турция – от 1923 г. политическата култура се промени два пъти – сега негативно, а при Ататюрк-позитивно. Но е спорно допускането, че промяната винаги е за добро. Защото в арабския свят тази култура се е променила, но в отрицателна посока – през последните 100 г. по посока на засилване влиянието на радикалния ислямизъм. В момента с много малки изключения (Тунис) промените в региона са в негативна посока. И въпросът е първо, какво е породило ситуацията и в каква посока се развива тя.
Не твърдя, че моето емоционално обяснение за ситуацията е вярно. Но според мен, проблемът е във фокусирането на арабите във величавото им минало. Всяко арабско дете е възпитавано в аксиоматичното вярване, че
арабите са предопределени за величие
И това лесно може да се разбере, защото арабската история доказва, че арабите са минали през поредица от периоди на величие. Арабските племена са владели света и наистина са били влиятелна и високоразвита цивилизация. Така че има основание за гордост от историческото развитие. Но когато сте горди с миналото си, бихте могли да подходите по два алтернативни начина. Китайският начин е: нека поработим яко, за да станем отново велики. Арабският е: бяхме велики, заслужаваме го и днес, а ако не сме, е, защото вие ни ограбихте. Затова ще ограбваме и разрушаваме градовете ви, докато ни признаете величието.
Проблемът в арабския свят е тази празнина между статута, който искат да имат, и това, което светът им предлага. Ако нещата се развиваха като преди, арабите биха могли да бъдат лидери на цивилизацията. Но днес никой не ги приема за такива. Да уважаваш отделен арабин с достойнства, е лесно, но да уважаваш арабите като цяло, е доста по-трудно днес. И контрастът между миналото величие на арабите и днешното състояние отваря място за влиянието на радикалния ислям. Много хора изпитват респект към този радикализъм. Когато обществото приема „жертващият“ се терорист за герой, това е почва за радикализъм.
Как обаче терористите стават популярни в арабското общество.
В арабското семейство се уважава мъченика
а не научният работник, писателят или философът. Всъщност радикалите, групировките и лидерите им се променят като наименование, но не и в същността си.
Великата история на арабите е всъщност големият им проблем, защото те я интерпретират погрешно. Но проблемът не е в исляма. В Индонезия, например, с 250 млн. население 4 пъти са имали демократични избори. Един път е лесно да се проведат, но 4 пъти е предизвикателство. Така че не става въпрос за исляма и мюсюлманите, а за политическата култура, която интерпретира исляма. За съжаление, в това отношение не виждам положителна промяна. В Близкия Изток, обаче, освен арабските има и други държави. Три от най-важните са Иран, Турция и Израел и кюрдите като важен фактор, който дава надежда за по-добро бъдеще.
Иран е в по-добра ситуация от арабския свят, защото режимът е варварски, но обществото е здраво. В Иран само при смяната на режима страната има шанс за много добро бъдеще. В иранското общество дори сега има плурализъм. Турция е едно общество, за което можем да кажем – всичко хубаво в него е създадено от Ататюрк. Турците показаха, че могат да изграждат нацията си. България трябва да запази отношенията си с Анкара, но да внимава, защото съществува риск от радикализация на част от мюсюлманите тук.
Всъщност, имам една препоръка към Западна Европа, защото хората в Източна Европа не са така арогантни, та да казват на всички в Близкия Изток как да живеят. Европа може да направи много за Близкия Изток и да помогне, например, за възстановяване на земеделието там, за управлението и пречистването на водите, за медицината. А проблемите на големите слоеве земеделско население ги води в градовете, където поражда и политически и социални проблеми заради липсата на работни места. Неизбежен резултат е дисфункционирането на арабските общества. Но Египет, Йордания, Тунис, кюрдите трябва да бъдат подпомогнати. Европейците имат голям проект и някакви мечти за оправяне на света. Но на този континент малко трудно се разбират хората от другите части на света. Затова забравете вашите фантазии и решете реалните проблеми на Близкия Изток.
