Температурата на кризата се покачва в Близкия изток, където Русия бомбардира в Сирия за диктатора Асад. От една година. А сега Алепо, вторият по големина град след Дамаск загива. Постигнатото преди това споразумение между Москва и Вашингтон за прекратяване на бойните действия се превърна в истински фарс. Асад и руските самолети сриват със земята дори и болниците в Алепо. Кому принадлежи Сирия? Отговорът – след въстанието, гражданската война и масовото емигриране от страната – става все по-сложен. След прекратяване на преговорите между Кремъл и Белия дом, след указа на Путин Русия да спре унищожаването на плутония си за военни цели, вече замириса особено силно на Студената война. Путин не се спира, той обяви и намерението на Москва да си възвърне военните бази в Куба и Виетнам. Но, както заяви германският външен министър Франк-Валтер Щайнмайер в интервю за BILD през уикенда: „Илюзия е да сравняваме ситуацията със старата Студена война. Новите времена са други, те са много по-опасни.“
Рискува ли ръководителят на Кремъл една класическа война със Запада – пита BILD. Отговорът на експерти в Берлин е „не“. Бившият генерал от НАТО Манфред Ланге смята, че Путин ще отиде до границата – но няма да я прекрачи. Една гореща война той нямало да допусне.
Но фактите говорят лошо. Русия дислоцира ракети, можещи да носят атомни бойни глави, в своя ексклав Калининград, по-рано през миналата седмица изпрати две корвети, снабдени с крилати ракети в Средиземно море. В Сирия руснаците разположиха противоракетна батарея. Накратко: комуникацията се осъществява по най-опасния и брутален начин – с езика на оръжията.
Който иска да разреши конфликта, трябва да убеди Путин, че една смяна на властта в Дамаск е и в негов интерес – твърди експертът за Близкия изток Кристин Хелберг. Авторката на статията в германския вестник DIE ZEIT, работила за редица медии от 2001 до 2008 година като единствения официално акредитиран в Дамаск западен кореспондент, анализира обстановката и сочи един възможен и реален изход от нея. Наистина, една сделка с Асад, пише тя, би бил чудесен ход – стига той да съдържа в основата си един политически преход в Дамаск, както го формулираха и руснаците, и американците, а и други играчи миналия декември в резолюция 2254 на ООН.
Анализирайки обстановката, Хелберг стига до извода, че мир не може да се постигне, докато на власт е фамилията на Асад. Затова е все едно колко месеца ще дадат руснаците и американците на сирийския президент. Решаващото е какво мислят и чувстват сирийците. И тъй като за шест години война, стотици хиляди от тях бяха преследвани, измъчвани, бомбардирани, избити, милиони прокудени зад граница, просто Асад не може да продължава така, както досега. Но именно това е неговото намерение. И докато праща правителствени представители в Женева да
имитират желание за преговори управляващите в Дамаск не показват никакви намерения да сдадат властта, защото знаят, че това ще бъде техния окончателен край.
Това, което е необходимо, не е натиск от страна на Запада върху умерената опозиция да се споразумее с Асад. Не, необходим е натиск от Русия върху Асад, за да освободи той терена за начало на истински преговори. От поддръжниците на Асад Русия е единственият актьор, който може да се откаже от Асад и има както политическата, така и военната мощ, да го принуди да се оттегли. В своя анализ авторката посочва четири аргументи в полза на своята теза.
Държавността в Сирия – всички, и Русия и САЩ, и Иран, и Турция, и Саудитска Арабия искат да я запазят, но тя вече се разпада. „Ако Асад падне, ще се възцари анархия, джихадистите ще запълнят вакуума и страната ще затъне в хаос“ – така все още звучи сплашващият сценарий. Но дали това е все още така? Две неща се набиват на очи. Първо, държавните институции работят преди всичко за запазването на властта на Асад. Военните, службите за сигурност, прокуратурата, партията и администрацията десетилетия наред са устроени така, че да бъдат опора за властта на Асад и в сегашния конфликт служат като личен инструмент за удържане на управлението му. Нито военните (както в Египет) още по-малко полицията (както в Тунис) имат независима роля в Сирия. И двете институции са 100 процента окупирани от Асад – едно обяснение за това, защо все още и до днес той се задържа във властта.
Тук идва и вторият аргумент – състоянието на сирийската армия, чиято неефективност и все по-липсващ морал отчайват руските военни там. Асад е загубил на много места контрола върху местните военачалници, които действат финансово и кадрово независимо от Дамаск. Животът в областите вече не се определя от централната държава, а от десетки лоялни на Асад групи, които печелят от войната.
Специалните части на Сирия Tiger Forces си съперничат в провинциите Алепо и Хама, в Латакия те са особено мощни. Ръководят се от трафиканти, криминални и черноборсаджии, финансират се от пране на пари, търговия с оръжия, петрол и трафик на хора, изградили са по места собствена мрежа от поддръжници, вместо да работят с държавни институции.
Самият Асад нареди сформирането на тези формирования, когато през август на 2013 г. позволи чрез декрет на частни бизнесмени
да изградят лични милиции за защита на личните си капитали. Някои успяха да укрепят дотолкова своята власт, че дори зловещото военно контраразузнаване на Асад не е вече в състояние да ги контролира – какъвто е случаят с Tiger Forces.
Но режимът се нуждае от тези милиции, за да отблъсква нападенията на опозицията. И нещо много характерно – стане ли въпрос за отвоюване на територии, тези милиции сключват отчасти куриозни споразумения с местни военачалници, чужди наемници и части от правителствени военни подразделения. Когато една такава офанзива постигне успех, регионът не попада автоматично обратно под властта на Дамаск, а продължава да бъде доминиран от съответните влиятелни милиции.
Към това се прибавя и зависимостта на режима от чужбина. Без военната подкрепа от Русия и Иран, Асад отдавна да е паднал. И без личната поддръжка от шиитските милиции от Ливан (Хизбула), от Иран, Ирак и Афганистан, не би имало териториални успехи. Ако се вярва на руски военни доклади, сирийската армия се състои предимно от немотивирани, насила мобилизирани войници които предпочитат да ограбват своите сънародници на контролно-пропускателните пунктове вместо да се бият за родината. Кристин Хелберг цитира руския военен стратег Михаил Ходаренко, който пише, че сирийския генерален щаб няма никакъв план, ВВС е с остарял парк и използва саморъчно сглобени бомби, наборната войска е зле екипирана и деморализирана.
Трето – в Русия опасността от терористична вълна не намалява, напротив, тя се увеличава, когато в Сирия всички са се концентрирали върху „сунитския тероризъм“. Докато чуждестранни шиитски милиции могат да убиват, както си искат от името на Асад, сунитското мнозинство в Сирия ще продължава да се радикализира.
От руска гледна точка борбата срещу тероризма ще е много по-смислена, ако се концентрира в Сирия срещу „Ислямска държава“, вместо да помага на военния престъпник Асад срещу сунитското цивилно мнозинство и да сътрудничи точно с шиитските милиции. Опитът на Москва да сравнява възможно по-голяма част от опозицията наравно с ИД е направо контрапродуктивен. В интерес на Русия и на САЩ е да обединят ислямистките бунтовници срещу Асад за общ фронт срещу ИД.
И накрая четвъртият аргумент. В края на краищата Путин постигна в основата си това, което искаше – ето защо е време за приключване на войната и за организирането без Асад на реда в страната, от която Москва спокойно може да се оттегли, защото руските интереси се запазват там и без Асад.
Ако Русия би била готова да положи ново начало в Женева без участието на Асад, то тя може да повлияе решително на преходния процес и да осигури своето лично присъствие под формата на руски военни бази. Путин вече е постигнал това, което желаеше – той вече се възприема като решителен играч в Близкия изток и като световна сила. Ако той успее по дипломатичен път да отстрани от властта режима на Асад, той би могъл да даде шанс на мира в Сирия и да докаже, че руската намеса в региона не е само деструктивна.
Обобщение от германския печат на Александър Александров
