Премиерата в „Перото“ на книгата „12 квадрата“ от Ива Николова се превърна в среща на поезията и изобразителното изкуство. Нарисувана от художника Владимир Пенев, тя съдържа 12 стихотворения и 12 оригинални рисунки в едно възхитително единство на емоционалното и на художественото внушение. Публиката успя да усети трепета на един непрекъснато сливащ се и непрестанно разпадащ се свят на думите и изображенията.
Стихосбирката бе представена от проф. Ивайло Мирчев. Проникновени думи сподели и писателят Владимир Зарев, част от които ви предлагаме.
– Цялата книга „12 квдарата“ е прекрасна метафора, ала и опит да се надникне отвъд това, което се вижда. Стихотворенията и рисунките са своеобразен лабиринт – съдържат в себе си конкретния образ, но и неговата драма, загатнатите в него прозрения, противоречията и несъгласията му. Удивително е, че рисунките, изображенията на Владо Пенев, не са формална, познаваема илюстрация на стихотворенията, нито поетичните видения на Ива Николова са преразказ на неговите миниатюри. Няколко стиха от стихотворенията „Коледен подарък“ и „Сбогуване с тъгата“ очертават основната тема, трагическото послание. В тях е повличащата ни, но и опияняваща самота, която ни е достигнала след отшумялата и така повърхностна младост. Самотата като човешка същност, наш интимен приятел – тя предизвиква странно и мъчително доверие: „И самотата тази нощ се върна. Проскърца тихичко вратата. През коленете остри ме прегърна, наля си в чашата позната.“
И още тъгата, помитащата, жилава, запазила жизненост. Тъгата, която в сполетелия ни и отминаващ живот е последното истинско чувство и за това е по-благородна, по-предпочитана, направо мечтана в сравнение със скучното и безлично доволство: „Не върви след тъгата, омаян от косите й дълги и сплетени, след краката й нежно изваяни, след капризния жест на ръцете й.“
Магията на „12 кваддрата“ е в сдвоената самота на поета и художника, монологът преминава в диалог, сдвоената самота е човешка близост и споделяне. Така се превръща от чувство в познание, а от познанието в наше бъдеще, сдвоената тъга е опит за усмивка, тя е вече форма на душевна пълнота, на вътрешно прераждане и на духовно смирение.
На места имах усещането, че Ива Николова и Владо Пенев са един и същи творец, душевното им състояние се слива в носталгия по непостижимото в изкуството. Съвършенството подобно хоризонта, колкото се приближаваме към него, толкова то се отдалечава от нас. „12 квадрата“ са копнеж по вечно изплъзващото се, невъзможното или… сянката на съвършенството.
Стиховете са изстрадани и чувствено лирични, но предизвикана и допълнена от рисунките на Владо Пенев, книгата неусетно се превръща в епично произведение. То надвишава многократно биографичното минало на двамата. Освен житейските, проследява и духовните митарства на своите творци, навлиза дълбоко в психологията на онова „загубено“ поколение, което общуваше, любеше и твореше преди интернет да превърне приятелството в навик и творчеството в забавление.
В книгата се лута болката по отминаващия живот, по недооцененото, по безвъзвратно пропуснатото и непостигнатото в миналото, миналото, което вече е много по-дълго от бъдещето: „Долу шапките, застарели момчета! Вън минава красивото бивше момиче. Тротоарите тръпнат и всички павета на разпръснати рози приличат.“
„12 квадрата“ е смислена, лирична и епична книга, но тя има излъчването и посланията на философска творба. Третата и навярно най-значима тема в книгата е за величието и падението на свободата у нас. Ако приемем, че колкото по-свободен е човек, той е и по-недостижимо различен, то тази книга успява да ни внуши, че в своята духовна жадност двамата творци постигат своето различие, мечтаната си свобода. Свободата не само да напишат и да нарисуват „12 квадрата“, а да бъдат заедно сега и да останат завинаги заедно в тази малка, но щедра книга!
