Ние, българите, имаме своя велика отечествена война. Това е Балканската война през 1912 – 1913 г. Тази война е свещена за народа ни, защото е свързана с вековните упования за национално обединение. Свързана е с усилия и жертви в името на това всички българи да заживеят в едни граници, в границите на България. Тази война не поставя въпрос за чужди територии, както много пъти съседите ни и Великите сили са проявявали претенции към нашите земи и са ги осъществявали. В тази война се случват неща, непознати нито преди, нито след нея. Тя е някакъв връх в извисяването на националното самосъзнание и единението на българския народ. В името на свободата и на справедливостта.
В Балканската война българската войска показва неподозирани възможности, нашият войник демонстрира непознат за Европа и света боен дух и яростен устрем към победата. Стратегията и тактиката на българската армия в тази война се изучава и до днес в учебниците по военна история. Тук не му е мястото да се занимаваме с негативите от тази война, защото те в много голяма степен са резултат от външна намеса. Тук пак ще говорим за Одрин, защото превземането на тази крепост, нещо, което дотогава се смята за невъзможно, „предизвиква радост и похвали за българите от цял свят“, както пише историкът Никола Станев.
Всъщност ще продължим с разказа на Любомир Владикин (юрист и писател, 1891 – 1948 г.), който като войник отива в Одрин след падането на крепостта, защото българското командване изпраща свежи попълнения за българската войска, която да контролира установения ред в превзетия град. Защото зулумите в превзетата със страшен щурм крепост ги правят най-вече гърците. Те и преди това, както пише Владикин, непрекъснато „топят“ българите пред турските власти, като ги обвиняват в комитлък и затова българското население се старае да живее колкото се може по-незабележимо. След падането на крепостта пак гърците започват да мародерстват и да грабят напуснатите от турците жилища. Българско
то командване обаче много бързо въвежда ред и животът продължава. След превземането на Одрин от друга страна сърбите започват да проявяват претенции и да си преувеличават заслугите, като дори казват, че те са пленили Шукри паша – защитника на Одрин. Само че това е опровергано от самия Шукри паша в едно интервю пред цариградския младотурски вестник „Тасфири Ефкяр“, след като му задават въпроса: „Както сърбите, така и българите претендират, че първи са ви пленили. На чия страна е истината?“. Тогава Шукри паша отговаря: „Сърбите не са прави. Във форта Хадърлък, където се намирах в деня на падането на Одрин, пръв дойде българският полковник Мархолев. Сърбите влязоха в крепостта по-късно“.
В обсадата на Одрин участват три български дивизии и две сръбски. Това означава, че там е имало 105 хиляди българи с 240 полски и 102 обсадни оръдия и 35 хиляди сърби с 60 полски и 38 обсадни оръдия.
Плененият Шукри паша предава сабята си на генерал-лейтенант Никола Иванов, командващия на Втора българска армия. На другия ден (14 март, 1913 г.) цар Фердинанд приема високопоставения пленник и му връща сабята. При превземането на Одрин са пленени 14 паши (генерали), 1500 офицери, 40 000 войници и 650 оръдия.
На 12 март българската артилерия атакува с ураганен огън няколко укрепени форта от Одринската крепост – Айваз баба, Каялък и Костенлък. В тези фортове българската пехота е влязла, след като си е пробила път през телените заграждения, подпомогната от могъщия огън на артилерията. В резултат на невиждано масираната атака всички фортове са сринати и превзети. Шукри паша строшил телеграфния си апарат, вдигнал във въздуха всички складове с припаси и заповядал на съсипания си гарнизон да сложи оръжие (по Никола Станев).
След като войниците, сред които е и Владикин, пристигнали в Одрин и видели града и установения ред в него, техните другари ги повеждат на обиколка на източния сектор на фронта, където се решава съдбата на Одринската крепост. Владикин казва, че по тези места боят е бил най-лют и отчаян и затова гробовете на загиналите са най-много. Всички, които отиват там, са слушали легенди за битките при щурма на Айваз баба Маслака, Айджиолу и останалите, за които стана дума.
Битката за Одрин след една година вече се е превърнала в епопея. Всички от групата на Владикин разказват много истории, една от друга по-невероятни и приказни. Самият автор в това време си мисли дали не се създават около тази епопея фантастични легенди. Те вървят повече от час, докато стигнат до някогашните укрепления и очакват да видят някакви страшни и невиждани неща, някакви чудовищни работи, както е само в приказките. Отдалече виждат наредени по билото грамадни оръдия – тъмни и настръхнали. Нещо страховито пронизва душите на наближаващите. Не са виждали никога такива големи топове. Те са прикрепени към земята и се движат в дъга по релси. Самото туловище на оръдието също е върху релси и като гръмне, се връща назад, удря се в едни яки тампони и се връща обратно. В нашата армия такива оръдия няма, а турците са имали повече от 100 само на източния сектор. Владикин казва, че турците са имали превъзходство, били са у дома си, почиват си в удобни казарми, а българските войници спят в калта. Тяхната позиция е на високото, оградени са с телени мрежи имат немски инструктори и модерна тактика, но не са имали българския боен дух. А духът е непобедим, казва авторът. Стигат на Айваз баба – последната опора и последната цел.
„Айваз баба ще спаси Одрин“ мислят едните, но другите се прицелват в него през нощта, стоварват отгоре му целия ад и призори го виждат потънал в кръв и олово. Така си го представя войникът Владикин.
Камък върху камък не е останал там. Цялата земя е разорана от снаряди, зеят дълбоки ями от взривовете – готови гробове за мъртвите защитници. А канонадата е била чудовищна. В българския лагер началникът на артилерията докладва на генерала, че снарядите са на свършване и иска да намали стрелбата.
– Изстреляйте ги до един – заповядва генералът – учестете огъня. Утре няма да имаме нужда от снаряди!…
„И стрелбата зачестява. Фортовете горят като фосфорни планини, смъртта широко жъне и небесата тръпнат никога не видели толкова ужас…
На сутринта българите вземат крепостта“.
