д-р Пламен Димитров
Българско геополитическо дружество
Една година след началото на руската военна операция в Сирия отношенията между Москва и Вашингтон са близо до точката на замръзване, а според някои анализатори става дума за най-сериозната конфронтация на Русия със Запада от края на Студената война насам. През септември поредното сирийско примирие издържа само седмица, след което боевете в Алепо продължиха с нарастващо ожесточение. Въздушните удари на руската авиация и на сирийската правителствена армия доведоха до много цивилни жертви, които са неизбежни при бомардировка на позиции, разположени в гъсто населени жилищни квартали. Като ответна реакция САЩ обявиха, че прекратяват взаимодействието с Русия по въпросите на прекратяването на огъня в Сирия, а в отговор Москва разположи на сирийска територия зенитно-ракетни комплекси С-300.
Кремъл е заложник на Асад
Русия изпрати военната си авиация в Сирия с цел да стане незаобиколим фактор в разрешаването на кризата в тази близкоизточна страна и да излезе от изолацията, в която попадна след анексията на Крим и подкрепата за сепаратистите в Донбас. Година по-късно изглежда, че в Сирия Москва стигна до същата ситуация като тази в Украйна – успешно закрепване на терена чрез създаване на постоянна военновъздушна и военноморска база, но без никакви изгледи за подобряване на отношенията със Запада, върху които вече влияят негативно не само украинският, но и сирийският фактор. Нещо повече – в последните седмици украинската криза отстъпи място на Сирия като основен двигател за конфронтацията на Москва със САЩ и страните от ЕС. Във Вашингтон и някои европейски столици се заговори за евентуално налагане на нови санкции срещу Русия във връзка с бомбардировките на Алепо.
Очевидният успех на Русия в Сирия е, че тя успя да укрепи позициите на президента Асад и в момента никой не мисли, че оттеглянето му от властта е реалистичен сценарий. Това обаче си има своята цена – Москва постепенно стана заложник на стратегията на своето протеже Асад, който ползва мощта на руската авиация за решаване на конкретните си цели на терена на бойните действия. Русия няма как да се представи за посредник в уреждането на сирийската криза, защото военно-политическото й присъствие в този ключов регион зависи от оцеляването на режима на Асад.
Въпросът за ресурсите
Така руското въвличане в сирийския конфликт стана трайно и вече поставя въпроса за ресурсите, с които Москва трябва да разполага, за да поддържа военно-политическото си присъствие в Близкия Изток. Според прогнозата на Международния валутен фонд, през 2016 г. Русия ще бъде на 12-място в света по размер на брутния вътрешен продукт, който ще е около 15 пъти по-малък от този на САЩ. Все пак трябва да се отчете, че най-критичният период за руския държавен бюджет вече отмина – в началото на тази година цената на петрола падна до 27 долара за барел, но вече се стабилизира на нива малко над 50 долара и едва ли ще има нови резки спадове. Досега Русия официално е признала за гибелта на 20 свои военнослужещи в Сирия, но въпросът за жертвите все още не тревожи особено руското обществено мнение, така че в това отношение властите в Москва не са застрашени от големи сътресения.
Войната в Сирия дава възможност на Русия да демонстрира военни мускули и да изпробва някои от най-новите си оръжия, чиито качества трудно могат да бъдат изпитани само на полигоните. Такъв е случаят с ракетите „Калибър“, изстреляни срещу цели в Сирия от кораби, базирани в Каспийско море, както и от подводница в Средиземно море. Освен това сирийската операция е първият случай на мащабно прилагане на безпилотни летателни апарати от руската авиация. Вероятно предстои и първото бойно използване на единствения руски самолетоносач „Адмирал Кузнецов“, който вече се е насочил от Северно към Средиземно море.
Путин утвърждава властта си
Същевременно трябва да се отчита, че конфронтацията със Запада ни най-малко не разклаща властта на Путин, напротив – той я инструментализира във вътрешната политика и укрепва позициите си. Наскоро руският президент стана на 64 години и по всичко изглежда, че ако не реши да се оттегли по свое желание, той може да бъде отстранен от власт само от биологичните закони, а не от някаква вътрешна опозиция. Поведението на Русия на международната сцена продължава да бъде диктувано от амбициите, представите и комплексите на Путин. Той е убеден, че поради своя статут на велика сила страната му има право на собствена сфера на влияние в постсъветското пространство, която Западът се е опитал да ограничи чрез смяната на властта в Украйна през 2014 г. Впрочем така мислят и някои западни анализатори. Така например най-видният представител на школата на неореализма в международните отношения проф. Джон Миршаймър от Чикагския университет наскоро заяви в интервю за в. „Комерсант“: „Малките страни в орбитата на велика държава нямат никакви права, когато става дума за формирането на външната политика… украинците трябва да разберат: те нямат право да влязат в НАТО, защото руснаците няма да търпят това“.
Разбира се, повечето западни лидери не изповядват грубия неореализъм на Джон Миршаймър, поради което санкциите и дипломатическата изолация на Русия ще продължат. Както и опитите на Москва да направи пробив, целейки се в слабите звена на санкционния обръч. Ударите в Алепо обаче сведоха до минимум шансовете на Кремъл да намери поддръжници в ЕС, след като Париж и Берлин реагираха изключително остро и осъдиха действията на Русия. Всъщност Германия продължава да бъде основният играч, който формира политиката на ЕС спрямо Русия, поради което тя едва ли ще се измени. Особено ако през следващата година Ангела Меркел спечели четвърти канцлерски мандат.
Сирийската кампания е опит на Русия да надскочи пренебрежителната квалификация „регионална сила“.
Без шанс за лидерство
Той е успешен, що се отнася до демонстрацията на военна мощ, но в политически план Москва е без шансове да се наложи като лидер на една глобална антизападна коалиция. Същевременно американците нямат никакво намерение за по-активно въвличане в сирийския конфликт, което да ги изправи пред риска от пряк военен сблъсък с руските сили. Администрацията на Обама, а вероятно и тази на следващия президент Хилари Клинтън (ако бъде избрана тя, б.р.), предпочита да контролира баланса на силите от дистанция и да форматира намесата на своите регионални съюзници. Воинствени гласове за предоставяне на тежки оръжия на противниците на Асад се разнасят само откъм Пентагона, но те нямат чуваемост сред политическото ръководство във Вашингтон. Малко вероятни са и твърди санкции срещу Русия от типа на тези срещу Иран, който например беше отрязан от контролираната от американски банки система за SWIFT разплащания.
В обозримо бъдеще конфронтацията между Русия и Запада ще продължи, като Украйна и Сирия си остават двете главни точки на противопоставяне. Крим, разбира се, няма да бъде върнат на Киев, а сепаратистките райони в Донбас нито ще бъдат присъединени към Русия, нито ще се върнат в Украйна. В Сирия ще бъдат подписвани още много примирия, които тутакси ще бъдат нарушавани. И така докато конфликтът не изчерпи своето вътрешно гориво, периодично доливано от външни сили.
