Премиерата на „Иванов“ в Младежкия театър е спектакъл на рядко поставяна пиеса, в която отново откриваме познатите герои на Антон Павлович Чехов. Потопени в самота, впримчени от безпаричие, безверие, жажда за любов, свобода и себеутвърждаване, те се превръщат в емблема на всеки преход във времето, разпаднало своите ценности. Доминиращият образ на Иванов (Малин Кръстев), е човек на средна възраст. Обладан от необяснима умора и меланхолия, тя изпива и последната му капка живец. Героят губи интерес към работа, семейство и приятели. Образът е контрапункт на останалите персонажи, които се борят със зъби и нокти за пари или престиж. Иванов не разбира причината за състоянието си – усещане за безизходица и обреченост. Изкушени сме да го определим по симптомите с днешната диагноза – „криза на средната възраст“. И редом със смешните съвети и препратки към научна литература да съпоставим как съвременникът ни би се борил с това състояние.
Иванов на Чехов обаче е всмукал травмите на епохата – бездействие, разрушителното безразличие към чувствата (свои и чужди). Развръзката не е лична, а радикална… Звучат въпросите как се споделя вдъхновение между различни поколения? Кога раздялата е път към защитено достойнство и в съюз без обич какво остава? Опазваме ли нещата, които не могат да се купят с пари?
Силен момент е изявата на актьора Борис Луканов (Графа) – фокусира вниманието на публиката със завладяващ монолог и достолепно присъствие през цялата постановка. Ивайло Христов е непостижим в пародийните си изяви, но сериозните акценти във финала не бяха изцяло постигнати.
Женското присъствие е силно! Всички женски образи бяха постигнали идентичност и разнообразие с ясен и откровен характер. Жената на Иванов – Анна Петровна (Гергана Христова) излъчва дълбока и минорна тъга, Саша (Рая Пеева) внася светлина – невинна, искрена и горяща от любов. Станка Калчева, Мая Бабурска и Ния Кръстева всяка сама по себе си – различна, убедителна като характер и изразни средства.
Не такова впечатление оставиха Иванов на Малин Кръстев и Докторът на Николай Луканов. Те се надпреварваха да рецитират, вместо да пресъздават образи – схематична игра, с ограничен диапазон в регистъра и тембъра на гласа. Липсваха достатъчно паузи във важните моменти, за да дадат време на слушателя да осмисли значимостта на казаното, а емоционалните им реакции бяха предвидими. Композиционната стегнатост в режисьорските решения на Стефан Мавродиев спасяваше пролуките в някои моменти от играта на актьорите.
Ценко Минкин в музиката си беше потърсил ефекта на хаоса, който да кореспондира със състоянието в душата на Иванов – с дисонанси и неочаквани хармонични решения. Но на места тя звучеше самоцелно, без да подсилва събитията на сцената. Изборът на стил също не беше удачен – по-скоро католическа органова импровизация, отколкото типично руски мотиви. Декорът беше скромен, без много оригиналност.
Юлиян Стоянов
