– Г-н Мамалев, кое е за Вас съвременното в спектакъла?
– Продължава да е актуално отношението на лекаря към пациента, вечни са отношенията между родители и деца, темата за скъперничеството и за любовта.
– Като зрители се сетихме и за ментетата в живота…
– Щом се усещат и по-дълбоки послания, станало е повече, отколкото съм очаквал.
– Как спазихте мярката – да е модерно, но да си остане Молиер?
– Като спазваш правилото, препратките и намигванията към съвременността да са от време на време. Другото ще обезсмисли текста.
– Подарък ли беше този спектакъл за 40-годишнината ви на сцената?
– Слава Богу, че имам и други хубави роли в Народния театър. Играя ги с удоволствие, но Арган в „Мнимият болен“ играя с най-голяма радост и енергия, защото е нова, интересна и много нови неща трябва „да залепнат“ за мен. Защото моят герой, преструвайки се на болен, иска да манипулира другите. Нищо не му убягва и той активно участва в живота на всички-жени дъщеря си, проверява верността и интересите на жена си. Той е много активен човек и наистина не е болен. Но и всички други го въртят „на шиш“. И за да му обърнат внимание, той разиграва ролята на болен.
– Актьорът не планира, но Вие мечтаете ли си за някоя роля?
– Да, едната вече не мога да изиграя, другата-все още мога. Мечтата ми беше Хлестаков от „Ревизор“ на Гогол, но вече съм на години. Но бих могъл да сбъдна мечтата си за Големанов. И имам чувството, че ще бъда много добър Големанов. В България го играят-къде с успех, къде-не толкова, страхувам се да не мине между другите Големановци. Но в Народния театър тази роля е играна много отдавна от Стефан Гецов. Но сигурно режисьорите си мислят за друго. Аз до юли не знаех, че ще бъда Арган…А ние сме в техни ръце
.
– Труден ли беше образът на Арган?
– Ще отговоря така-като прочетох пиесата и ми се изправиха косите: огромна пиеса! Добре, че Ана Петрова адаптира текста. Иначе трябваше да има два антракта, оригиналният текст е за 4 часа – с интермедии – като отделни пиеси. Нямали са тогава друго забавление, а театърът е се играел в двореца във Версай. Играе се поетапно-спира се, започват танци, а Кралят Слънце обичал да танцува. Сядат, хапват – и пиесата продължава и това забавление е цял празник- от обяд до вечерта. Само трупата на Молиер е играла в двореца, но имало няколко стационарни театъра, а останалите – в дъсчени бараки и по панаирите – веселие за народа
.
– Не Ви ли се играе и драматична роля?
– Аз имам такава в „Да се провреш под дъгата“ на Георги Марков. И много драматична роля в „Последната нощ на Сократ“ на Стефан Цанев – пазача, който после става Сократ. Това е една от най-великолепните пиеси в българската драматургия.
– Има ли спектакълът на Молиер свое акторско откритие?
– Мога да кажа само добро за целия екип. Но с Павел Иванов досега не бях играл – много способно и талантливо момче. А и много скромно, защото и той като мен е от село, някъде в Русенско. Ние сме малко по-трудолюбиви и сме стъпили здраво на земята…И популярността не ни ошашавява. Считам я за част от професията и изобщо не ми пука. Когато започнеш да ставаш известен, хората те гледат и се притесняваш да не си се изцапал някъде, дали си си закопчал панталона…Но преминава, преболяваш. Дано играем дълго сегашния спектакъл!
