Страхотен филм „от жена за жените“, рядък вид, който се фокусира върху физическото и емоционалното усещане да носиш женско тяло – така Броуди определя „Виктория“.
Дебютът на българската режисьорка бе в селекцията на Сънданс 2014 г., но бе показан по кината в САЩ през 2016 г. Самата тя пък е обявена за един от 5-те най-добри режисьори на годината. Броуди отбелязва, че малко български продукции намират разпространение в Щатите, но ако се съди само по „Виктория“, българското кино „го чака блестящо бъдеще“.
Сюжетът съчетава документално и художествено начало. Август 1980 г., след опит да се отърве от нежеланата бременност, Боряна ражда Виктория. Без пъп. Политическата реалност в страната е на крачка от „развития социализъм“. Боряна става майка на „бебето на десетилетието“, чийто кръстник e самият Тодор Живков (1911-1998). Расте в лоното на социализЪма, девойката разполага с телефон-петолъчка в стаята си (денонощна връзка с Първия), с личен шофьор и „Чайка“ и прочее. Отдалечава се от майка си – в училище е безпардонна, въплъщава всички „достойнства“ на децата на правоимащите… Апатична е към съпруга си Иван, презира до патологична безчувственост майка си и мечтае за своята американска… мечта. Особено след осуетения опит за бягство… Но идва 10 ноември 1989 г. „Всичко свърши, моето момиче!“, казва др. Живков на своята кръщелница… и тази история започва отново. Един ден, Стефчо – момчето, което се ражда (с дефект на едното краче) на същата дата и в същата болница с Виктория, разказва пред свои приятели за пътуването си до Венеция, девойката го чува и…
Ето как критическото око на Марио Николов преди 2 години обобщава впечатленията си от филма:
– Търсено е човешкото лутане във вечния антагонизъм утопия-антиутопия. Противоборство, чийто сън, обаче, е един и същ, и се нарича просто – свобода. …Светът на Боряна (Ирмена Чичикова), събира неистовия стремеж към мечтите ни, всеминутният копнеж по осъзнато недостижимия идеал – това е действителният и неотменим образ на нашия собствен живот. Този епос се случва на драматичния фон на политическа утопия/антиутопия, в каквато България живя 45 години, неговите послания излизат от обичайното възприемане добро-лошо, тъмно-светло, и се превръщат в мисловна провокация…
Изходът от този лабиринт-ребус е състоянието на пълно смирение, което води до „катарзис на човешката душа“. Историята на Виктория е експресивна палитра от метафори и пестелив диалог… Не си спомням наш филм, в който диалозите да се водят с погледите на актьорите, а не с гласовете им. По този повод, в съзнанието изникват личности като Андрей Тарковски, Еторе Скола, Антониони… За мен, това е невероятно постижение на Майя Виткова. По-скоро – вероятно, става дума за смелост. Оправдана напълно.
В естетиката на филма усетих, далечен, но топъл, ренесансов полъх: в портретите, в пейзажите, в светлината; усетих и онзи позабравен възторг от високото кино от филмите на Ангелопулос, на Братя Коен, на Дейвид Линч, на киното от 60-те и 70-те…
Във „Виктория“ присъства историческият персонаж Тодор Живков (много добро превъплъщение на актьора Георги Спасов). Филмът успява да пресъздаде по забележителен начин автентичността на епохата (без преднамерена битовост), така, че дори днешните млади, които не са живели и миг в нея, да я разберат… Разказ с фина ирония и брилянтно чувство за хумор…
„Виктория“ е филм за любовта, преди всичко за търсенето й. Боряна не я намира (само осъзнава съществуването й), а Виктория, за щастие, открива пътя към нея – в едно утро… Това е важното послание на филма – да не спираме да търсим, за да намираме. И тогава, победата (victory) ще ни въздигне над нас самите. Над нашите лични демони, материализирани в греховно безмерните ни амбиции, гордост, суета… Общо са седем – Septem peccata mortalia (Седемте смъртни гряха)…
