Храмът на Мелпомена
Преди 110 години, на 3 януари 1907 г. официално е открита сградата на Народния театър в София. Както много други неща в родната история, и тогава събитията се развиват подвластни на нашенските превратности. „Тъмните балкански субекти“ успяват да съчетаят в едно откриването на театър и…затварянето на университета. Не поради някакви висши държавни съображения, а заради накърненото самолюбие на княз Фердинанд.
В студеното януарско утро цялата софийска общественост е пред новата сграда. Владетелят пристига от двореца, но ръкоплясканията при посрещането му са заглушени от писъка на…стражарски свирки. Политат и снежни топки, а това вече е знак за полицията, че срещу Особата се извършва едва ли не атентат. Логично. И днес едва ли някоя служба за охрана би допуснала да бъдат хвърляни снежни топки срещу държавен глава. Защото не се знае какво има в тях – камък или граната.
Акцията на студентите е подготвена предварително. Това личи по пълното „въоръжаване“ със свирки, с които те изразяват своето недоволство от монарха. На 3 януари 1907 г.
тържеството
е опорочено
от улични схватки на жандармите със студенти, които се озовават в полицейските участъци.
Още на следващия ден Министерският съвет приема указ, който постановява да се закрие Софийският университет за срок от 6 месеца и да бъдат уволнени всички професори, доценти и лектори. Най-голямото наказание за буйстващите студенти е да бъдат изпратени не в затвора, а в… казармата. Това е първият случай на масово постъпване на студенти в армията. Вторият е през 1912 г., когато при обявяването на Балканската война, те масов напускат аудиториите и се записват доброволци в Първи пехотен полк. Така се стига до чисто нашенската ситуация откриването на театър да затвори университет.
Но актьорите вече имат своя храм на Мелпомена. За
начало на летоброенето
на трупата се приема заповед на министъра на народното просвещение д-р Иван Д. Шишманов, с която от 1 януари 1904 г. управителят на подкрепяната от държавата Народна драматическа трупа „Сълза и смях“ г-н Илия Миларов е назначен за „Интендант“. От пролетта на същата година названието на трупата вече е Български народен театър. От 1906 г. до 1952 г. трупата носи името Народен театър, а от 1952 г. до 1962 г. – Народен театър „Кръстьо Сарафов“. От 1962 г. и официалното название е Народен театър „Иван Вазов“. Това има своето основание, защото историята сочи, че Вазов е давал всички свои пиеси само в този театър, а най-дълго останала на сцената е неговата историческа драма „Борислав“. През 1981 г. по съветски образец някой прекръсти Народния театър на Национален академичен театър (НАТ), а Народната опера на Национален академичен театър за опера и балет (НАТОБ). Бурната реакция на културната общественост беше резюмирана в едно изречение – академиците в БАН, актьорите – в НАРОДНИЯ театър и „реформата“ скоро беше отменена.
Сградата
на театъра
Със заповед от 14 юли 1903 г. министър д-р Ив. Д. Шишманов назначава комисия начело с Илия“Миларов, която да подготви предложение за постройка на сграда за Народния театър в София. Народното събрание взема решение и с Указ на княз Фердинанд се отчуждава терен на мястото на бившия дъсчен театър „Основа“, където през юни 1904 г. започва строежът на сградата по проект на виенските архитекти Фердинанд Фелнер и Херман Хелмер. Живописното оформление на тавана и стените в зрителната зала, която разполага с 848 места, е възложено на известния виенски художник Рудолф Фукс.
На 10 февруари 1923 г. по време на юбилейния спектакъл „Апотеоз на родното драматично изкуство“ избухва пожар, който унищожава театъра. От началото на новия сезон трупата играе разделена на две части в различни градове на България, а след това шест години – на сцената на специално ремонтирания „Свободен театър“ в София. Сградата на Народния театър е реконструирана през 1924-1928 г. по проект на немския архитект Мартин Дюлфер.
По време на бомбардировките над София през Втората световна война е разрушено Южното крило на театъра. След края на войната сградата е възстановена и от април 1945 г. Народният театър отново отваря вратите си за публиката. Последното преустройство и реставрация е осъществено през 1972-1975 г. под ръководството на проф. инж. Венелин Венков, когато се изгражда и специална Камерна сцена. Цялостното художествено оформление е дело на художниците Дечко Узунов, Георги Чапкънов и Иван Кирков.
Звезди в косите, сълзи в очите
Заглавието на този български филм на Анжел Вагенщайн и Иван Ничев, разказващ за участта на родното актьорско племе, подхожда напълно и за трупата на Народния театър.
Докато се строи сградата му, трупата изнася своите представления в салона на читалище „Славянска беседа“. Сред артистите основатели са Иван Попов, Васил Кирков, Кръстьо Сарафов, Адриана Будевска, Стоян Бъчваров, Сава Огнянов и др. Поканен е видният чешки актьор Йозеф Шмаха, който става главен режисьор и артистичен директор на театъра. Освен него, като режисьори поставят спектакли Пенчо Славейков, П. К. Яворов, Сава Огнянов.
Българските писатели обръщат поглед към сценичното изкуство. Първопроходникът е Вазов. Създават се едни от най-значимите произведения, превърнали се в класически за българската драматургия: сценичен вариант на „Под игото“ и „Казаларската царица“ от Иван Вазов, „Вампир“ и „Над безкръстните гробове“ от Антон Страшимиров, „Боян Магесникът от Кирил Христов, „Мъжемразка“ от Ст. Л. Костов, „В полите на Витоша“ от П. К. Яворов. Поставят се и най-значимите европейски автори – Стриндберг, Ибсен, Чехов. Като режисьори се включват Кръстьо Сарафов, Стоян Бъчваров, Васил Кирков, Гео Милев, Георги Стаматов.
До края на Втората световна война се играят за първи път такива пиеси като „Майстори“ от Р. Стоянов, „Големанов“ и „Вражалец“ от Ст. Л. Костов, „Зидари“ от П. Ю. Тодоров, „Албена“ и „Боряна“ от Й. Йовков, „Свекърва“ от А. Страшимиров. Някои от най-значителните фигури на този период са директорите Христо Цанков – Дерижан, проф. Михаил Арнаудов, Владимир Полянов, драматурзите проф. Александър Балабанов, Димитър Подвързачов, Теодор Траянов, режисьорите Йосиф Осипов, Юрий Яковлев и Боян Дановски.
След 9 септември 1944 г. Народният театър също не е пощаден от „новото време”. Извършена е „чистка“ в театралното ръководство. През 1947 г. за главен режисьор е назначен Боян Дановски.
Както всичко в държавата, така и театърът е под постоянен политически надзор. Дългогодишен директор е членът на ЦК на БКП Дико Фучеджиев. Театралното изкуство е и сред „приоритетните“ на вечния Първи – Тодор Живков, който лично одобрява или не постановки, автори, режисьори. Така след като Живков е изгледал от правителствената ложа „Егор Буличов и другите” от Максим Горки изгрява звездата на Стефан Гецов. Въпреки това се създават постановки на високо художествено равнище. Сред тях са „Дневникът на Ани Франк“ с режисьор М. Бениеш, „Сирано дьо Бержерак“ с режисьор Ст. Сърчаджиев, „И най-мъдрият си е малко прост“ с режисьор Ф. Филипов, „Мария Стюарт“ на Кр. Мирски, „Опит за летене“, поставена от Мл. Киселов, „Последен срок“ с реж. Кр. Азарян и др. След демократичните промени трупата на Народния театър преживя своя нов ренесанс и сега постановките й, особено тези на Александър Морфов, се играят пред препълнени салони.
