Дългата ръка на Тайната канцелария

Заговорът 

Как трябва да постъпим с Швабата, като го свалим от престола? Да се убие! Един детрониран владетел не може да иска да се върне и да отмъщава само ако е мъртъв! Това е диалог от есента на 1884 г. Въпросът задава ротмистър Анастас Бендерев, тогава заместник-военен министър, или както се е наричало според все още руските названия в българската армия – товарищ военного министра. Отговорът е на заклетия русофил Драган Цанков. За автентичността на думите гарантира изследователят на този период от българската история Цончо Родев в книгата си „Изпитание” (Военно издателство, 1969г.). Там под линия той е извел този  разговор със забележката „автентично”.

Това е началото на заговора за детрониране на княз Александър Батенберг. Дирижирано от Тайната канцелария в Петербург, ръководена от новия канцлер фон Гирс. След провала на „Режима на пълномощията”, при който младият български владетел е принуден да суспендира Търновската конституция  и да управлява с министър-председатели – руски генерали, Тайната канцелария го поставя в графата на неудобните. Според Цончо Родев, има и личен момент в промененото отношение на Русия към България. След убийството на Царя Освободител Александър Втори от терористичната група на „народоволците”, ръководена от брата на Ленин – Александър Улянов, на престола в Петербург се възцарява синът му Александър Трети, пряк братовчед на Батенберг. Завистта на владетеля на великата империя към роднината му е неизмерна, въпреки че Батенберг е държавен глава на едно мъничко, при това зависимо княжество. Но докато в Русия гърмят бомби и не секват колоните към Сибир, в България всяка поява на владетеля предизвиква неизразим възторг и той е 
съпровождан навред с викове „да живей”

Повелята към резидентурата в България е, че единствено „швабата”, както съратниците на Драган Цанков са наричали Батенберг, е виновен за влошеното отношение на Матушката. Недоволството на Петербург е родено и от Берлинския конгрес. Докато българите ненавиждат неговия диригент Бисмарк заради разделението на отечеството си, Петродворецът не може да се примири с това, че този конгрес поставя неотменен краен срок за пълното изтегляне на руската армия и администрация от България до края на 1879 г. Средство за влияние остават руските офицери, назначени на всички възлови постове. Другото е руската дипломация. За пълномощен министър в София е назначен Александър Кояндер. Той има сигурен резидент в лицето на Драган Цанков, чието русофилство е възнаградено с доста златни франкове. Но недоволникът, освен да държи гръмки речи, не може да стори нищо сам. Тогава пипалата на Тайната канцелария се протягат към 
младото българско офицерство
разчитайки на това, че голяма част от него е учило в руски военни академии. Така на големия дворцов прием в София през ноември 1884 г., първият след отмяната на „Режима на пълномощията”, Кояндер използва удобния момент за среща „на открит терен” и подхвърля няколко многозначителни послания на ротмистър Бендерев. Както го описва Цончо Родев, младият кавалерист е твърде експанзивен и приема намеците направо като парола. Още на приема, когато Кояндер ловко се оттегля, Бендерев се оглежда за бъдещи съратници. Погледът му попада на капитан Рачо Петров, на когото той подхвърля идеята за детрониране на княза. Двамата са прекарали две години легло до легло в Петербургската Николаевски военна академия. Отговорът на Рачо, смятан от Бендерев за „празна глава и зестрогонец”, според Цончо Родев, обаче е смразяващ – само да посмеят! Попареният новоизлюпен заговорник обръща поглед към капитан Атанас Узунов, завърнал се от академията със съпруга рускиня. Инженерният офицер обаче е твърде предпазлив и разумен, за да води такива разговори сред шума на бала. Съдбата му след малко повече от две години ще покаже, че с него Бендерев е направил точния избор. 
Няколко дни по-късно се случва разговорът, описан в началото. Цанков е доволен, че директивите на Тайната канцелария поемат в набелязаната посока. Бедата е, че Бендерев е храбрец и човек на делото, но е твърде спорна личност като
конспиративен заговорник

Едва покълналите намерения рухват след една любопитна случка. София по това време е интересно място за чуждестранните кореспонденти. Един от тях е Кронислав Херуц, който пише за загребския вестник „Слобода”. Човек ерген, той има тайна връзка с дама от висшето общество, която го посещава в следобедните часове, когато съпругът й е в Народното събрание или върти сделки. При една такава нежна визита двамата са изненадани от буйно блъскане по вратата. Дамата предвидливо е скрита в другата стая, а при Херуц буквално връхлита Бендерев. Не за друго, а за да го моли за няколко златни лева назаем. Хърватинът изсипва всичко от джобовете си, но то е нищожно и се оплаква, че издателите му са се стиснали, защото в България нищо интересно не става. Скоро ще имаш такава новина, че от Загреб ще те позлатят, възкликва ротмистърът и на един дъх разказва за заговора, който е още само в неговото въображение. 
Думите му са чути от дамата, която Херуц моли да запази тайната. По стечение на обстоятелствата тя познава княжеския адютант поручик Марин Маринов. Нейният категоричен аргумент пред Херуц е – аз съм българка. Със сигурност разговор между нея и поручик Маринов се е състоял, защото няколко дни по-късно младият, но обучен в дипломацията княз подхвърля на публично място на Бендерев, че високо цени неговата вярност, която го кара дори по нощите да обикаля приятелите си и да ги убеждава да работят за княза и отечеството. Намекът е зашеметяващ. „Бендерев веднага хукна да извести съмишлениците си, че делото се отлага”, пише Цончо Родев. Развилите се през следващата година шеметни събития, довели до Съединението, заглушават опитите за конспирация, но самото народно дело е наказано от Александър Трети с изтеглянето на всички руски офицери от България. Докато министър-председателят Петко Каравелов се вайка за това, младите български капитани хвърлят калпаците си от радост – пред тях се открива най-после възможността да покажат какво могат. И те го показват два месеца по-късно 
разгромявайки сръбските генерали 
Единствено Драган Цанков запазва своята отрицателна позиция. Когато Народното събрание гласува извънреден кредит за мобилизация, само неговата ръка се вдига против. „Макар че се очакваше война с Турция, „за” гласуваха дори депутатите турци”, пише Цончо Родев. Пак според него, часове преди Бендерев да замине на фронта посещава „учителя” си Цанков. И там старият заговорник директно му казва, че именно сега, по време на война, под куршумите и снарядите, е най-лесно Батенберг, който е на предните позиции, да бъде убит. Не от сръбски куршум. Този път реакцията на младия офицер втрещява „дядо Цанков”. Сволоч, с такава ли подла заръка ме изпращаш, крещи емоционалният ротмистър. Сега няма княз, няма партии, няма политика – има България! Цончо Родев цитира тези думи като автентични.

Победата във войната извисява още повече княз Александър Батенберг и вбесява руския император, който очаква разгромена България да проси милост от него. Присъдата, произнесена на българския владетел от Тайната канцелария, е въпрос на време. Във финала на книгата си „Изпитание“ Цончо Родев дава знак за това. На парада Бендерев вижда сред множеството и бялата глава на Драган Цанков, който му прави многозначителния знак, че сега „делото“ може да бъде подхванато отново. Само преди дни същият Цанков се е канел да посреща с хляб и сол крал Милан в София, като на 6 ноември, деня преди решителното сражение на Сливница, е държал яростната реч – Съединение ли, на ви сега Съединение без покровителката Матушка Русия.
Този материал показва началото на онова, което е довело до кървавото братоубийство преди 130 години, когато в Русе и Силистра избухват т.н. „офицерски русофилски бунтове“ и изправят един срещу друг довчерашните герои от Сливница. За тях – в следващите броеве.