Елла Леус е украински рускоезичен писател, автор на сборници с разкази и романи, сред които „От юг на юг“, „На тридесетия меридиан“, „Високосен дневник“, „Град звезда“, „Палач“, „Антипадение“, както и на пиесите „Новогишен асансьор“ и „Кучешко задръстване“. Родена е през 1964 г. в Одеса, където живее и до днес. Завършва медицинско училище, над десет години работи като фелдшер в присихиатрия, а впоследствие – акушерка в родилен дом. През деветдесетте, когато мнозина украинци са принудени да се преквалифицират, завършва икономика в Одеския политехнически университет, а през 2000 г. създава собствена счетоводна къща. Докато пише, се грижи и за болния си, сляп съпруг, бивш инженер, пострадал от атомната катастрофа в Чернобил.
Книгите на Елла Леус през 2013 г. и 2014 г. влизат във всеукраинската класация „Книга на годината“. Превеждана е зад граница, лауреат на редица престижни конкурси на името на Н. В. Гогол, Александър Грин, Илф и Петров, Константин Паустовски, член на Съюза на украинските писатели и Одеския творчески клуб. От 2014 г. е главен редактор на литературния алманах „Палисадник“, който финансира със собствени средства.
– Г-жо Леус, Одеса е град, с който са свързали живота си над 300 руски, украински и полски писатели. Тук са отсядали Теодор Драйзер, Александър Грин, Анри Барбюс, Фридрих Волф, живели са Христо Ботев, Иван Вазов, Добри Чинтулов, Алеко Костантинов и Георги Раковски. Какво се случва днес в литературния живот в Одеса? Съхранила ли се е традицията на прочутата Одеска литературна школа?
– Разбира се, да, имаме прекрасни автори и съобщество. Но ако ме питате за интерес от страна на читателите, аз не мисля, че има такъв. Аз сама съм правила проучване, имам много бизнес-контакти, питала съм над 300 души. Малцина познават само Валерий Смирнов, който вече е много възрастен и според мен отдавна не пише. Освен него, никой друг. Но може би вината не е само на читателите. Сега животът ни е много забързан, усеща се една депресия в обществото заради войната. А и културата у нас е по остатъчен принцип. Ако останат пари за нея. Така че можем откровено да кажем, че няма интерес към одеската литература у одеския читател. Има писателски съобщества, които се наричат помежду си „пишещи хора“ и се делят на отделни нива по талант и един друг се наблюдават. Аз две години се занимавах с провеждането на Литературния салон „Среда“, като специално звънях на читатели и ги канех на четения и презентации, за да се събере някаква малка аудитория и да се осъществи обратната връзка. Ето това е нашата литературна среда, още неформирана
.
– А какви са литературните кръгове в Одеса днес?
– Има няколко литературни съобщества – „Всемирны клуб одесититов“, а под негова егида – литературна студия „Зельоная лампа“, в която влизат начинаещи и по-възрастни автори, водена от писателя Евгений Девенок и журналиста Евгений Михайлович Голубовский, зам.-главен редактор на алманаха „Дерибасовская-Ришельевская“, който е издание на „Всемирны клуб одесититов“. Те си водят собствен литературен живот, авторите им се представят един друг, организират някакви презентации. В Одеса имаме забележителен литературен музей с прекрасни литературни сътрудници, някои от който самите са литератори, там също е място за провеждане на презентации. През лятото вече 20 години в Одеса се провежда Международен книжен базар „Зельоная вълна“. Не мога да кажа, че това е форум, който може да се конкурира с лвовските или киевските издателства, но това също е възможност за изяви на гостуващи автори. Но проблемът е, че няма информация, одеското общество не знае за този книжен базар, само минавайки по „Дерибасовска“(главната пешеходна улица на Одеса), хората правят за себе си откритието: „А, тук книжки се продават!“ Има и друга литературна студия „Поток“, „Клуб поетов Черноморки“, „Школа за млади автори“ към Съюза на писателите, литературен театър, изобщо някакъв литературен живот съществува.
– Значи не се е запазил този интерес към литературата от времената, когато тук са живели Чехов, Бунин, Горки, Куприн, Илф и Петров?
– Тогава в Одеса не е имало телевизия и интернет, които да отвличат вниманието на хората. Литературата до голяма степен тук е загубила развлекателната си функция. Всички автори, без да ги делим на талантливи или не, имат един и същ проблем. На нашите издателства, ако им занесеш пари, можеш да издадеш всяка графомания, всеки боклук. От една страна това е добре – свобода. Можеш да издадеш всичко, ако не съдържа някакви националистическо-сепаративи послания. Успокоителното е, че такива автори се издават в малки тиражи със свои средства. Но няма значение дали си Сергей Рядченко, действително голям рускоезичен писател, който живее в Одеса, или някакъв Вася, който е надраскал десетина стихотворения и му се иска да има собствена стихосбирка. Така или иначе съдбата на техните книги ще бъде една. Ще бъдат издадени в максимум хиляда екземпляра, пет-шест презентации и дотам. Единствено, ако авторът е активен и иска да се пробие с помощта на своята книга, да я продава и изкарва пари от нея, тогава това е възможно. Но аз считам, че това не е работа на писателя, а на литературния агент или издателството.
– У вас има ли литературни агенти?
– Не, литературни агненти няма, няма и литературни фондове.
– А помага ли ви държавата, общината в Одеса?
– Някои хора сигурно се възползват с печално изражение на лицето, за да си утъпчат пътя донякъде. Мнозинството автори обаче не са способни на това. Цивилозован механизъм за подпомагане на литературата и отделните автори няма. Конкурси, разбира се, има много, престижни също. Престижността на един конкурс се определя от качеството на лауреатите. Преди да спечеля премията на името на Н. В. Гогол например, аз видях кои са лауреатите през годините, имаше наистина знаменити автори. Но пари от тази премия не спечелих никакви, нито перспективи. Дори този конкурс предлага най-много някаква публикация.
– Значи и в Украйна е невъзможно да се прехранваш с писателски труд?
– Единици, но това са автори от Лвов, не одески писатели. Тук всички работят и нещо друго. Трябва да я напуснеш Одеса, за да се добереш до каквото и да било.
– А и Вие сте рускоезичен автор в страна, в която официалният език е украински…
– За да си признат за автор в Украйна, трябва да си преведен на украински език. Трудно е да си рускоезичен писател, за нас конкуренцията е двойна. Пълно е с евтини руски книги, а в украиноезичните области не се интересуват от нас. Не че някой ни игнорира, просто сме ненужни никому за съжаление. Положителното е, че сега има забрана на разпространението на руска литература у нас, която аз подкрепям. Разбира се, бях заклеймена и оплюта от местната литературна публика, каква ли не ме изкараха, но трябва да кажем, че това преди всичко е пропагандистка литература. Във време на война тя ни е напълно ненужна. Ако нещо достойно за издаване трябва да излезе, създайте работа на украинските издадетлства. Освободете пазара, нека нашите издатели си поемат въздух и най-накрая да престанат да взимат пари от авторите. Аз самата не бих издавала книги, ако за мен издаването на една моя книга не е избавление от самата нея. Вие ме разбирате, самият вие сте писател. Но това, че тук руската литература е забранена, е нищо. Нужна е поддръжка, някакъв литературен фонд. Не би било зле да се помисли и за заплати на писателите. Това тук не се смята за работа. Ако си писател, значи не работиш. А в съветската епоха се изплащаха хонорари. В „Палисандик“ също не плащаме нищо. Това е обществен проект, без никакви пари. Всички работим доброволно, цялата ни редколегия, само ентусиазъм.
– Накъде гледате като възможност за разпространение на своите произведения – към Русия или Европа?
– Лично аз гледам към Европа. За да се отговори на този въпрос, първо трябва да се погледнат моите текстове. Моите текстове имат много отчетлива авторска позиция, проукраинска. Може и това да е фикция, но от тях става понятно моето мнение. Затова тези текстове в Русия са ненужни. Може и да са излизали някакви мои разкази там, но аз нямам никакви връзки с Русия.
– Сложна работа, с две думи. Значи имате проукраинска позиция, но пишете на руски език?
– Да, аз съм украинка, но пиша на руски. Аз съм бандеровка*. Какво да направим? Много сложна ситуация, особено в Одеса.
– Има ли много такива като Вас?
– Да, у нас всичко е поделено. Делим се по този признак. Но имам много приятели, украиноезични писатели.
– А български писатели чели ли сте? Позната ли е съвременната българска литература тук?
– Не мисля
– Така е и у нас. Сякаш съвременната украинската литература не съществува. Както и руската, между другото. И културната ни политика е такава, „псевдоевропейска“. Сякаш Европа граничи с Черно море.
– Да, трябва да се експлоатира тази златна мина, българската и украинската литература, да потече поток, да се опознаем едни-други.
– За да окрием, че не сме много различни?
– Да, „Палисадник“ вече работи в това направление. Публикувахме наскоро автори от Литва. Ще се радвам и на българско участие.
