Олга Шубина е журналист с над 20-годишен стаж. Работила е единствено и само за медии в град Одеса, Украйна.
Започва през 1997 г. в Областното държавно радио. Впоследствие работи в Канал Арт, клон на популярния Седмой канал в Украйна. Преди малко повече от месец поема културния и социалния ресор в електронната информационна агенция „Контекст Причерноморие“.
– Г-жо Шубина, Вие сте родена в Одеса, рускоезична сте. Наложи ли Ви се да научите украински, за да работите като журналист?
– Не. Навярно някакви разпореждания имаше на времето и сега ги има, но никой за това, че не зная украински, не ме е обвинявал, никой никога нищо не ме е принуждавал. Не ми се е случвало за това да имам някакви неприятности. Но трябва да кажем, че ако живееш в Украйна и поддържаш политиката на своята страна, ти си длъжен да знаеш украински език. Аз мога да говоря, да общувам на украински, чета, слушам програми. Но считам и друго. Че когато говориш на един език, особено ако си журналист, то трябва да го владееш до съвършенство. Без никакъв акцент. Затова и не го употребявам в професионалната сфера. Вие знаете, че Одеса е рускоезичен регион и ако сте чували, че има някаква принуда или се дава предимство на украинския език, то всичко това са спекулации, това е лъжа. Трябва да кажем, че след събитията от 2014 г. много наши сънародници се осъзнаха като украинци и се почувстваха виновни и пред Украйна и пред своята култура, че много малко са я изучавали и познавали и за това са си го получили.
– Значи спокойно можем да кажем, че няма такова задължение украинските журналисти, макар и рускоезични, да говорят на украински.
– Не, не е така. Ако работиш в държавните медии, си длъжен да употребяваш украински, да четеш и пишеш на този език. И как иначе, трябва да подписваш документи, носиш отговорност за своя алгоритъм на действия. Но не сме чували за такъв случай журналист да е пострадал, затова че не говори или не знае украински.
– Добре. Вие вече отдавна сте журналист. Как беше направен преходът от държавни медии към частни тук?
– Много от нас си мислеха, че това ще е много болезнено, но ни дадоха още три години след определения срок да се преструктурираме. Нямаше масови уволнения или масови закривания на медии. Сега държавните медии, които останаха, просто не могат да се конкурират с частните. От друга страна, на мен ми се струва, че държавните не са и интересни. И може би трябва да си отмрат. А не да хабят парични и човешки ресурси. Задачата на държавните медии, докато съществуват, е не да произвеждат количество, а качество. Ярки неща, които да се запомнят, които не можеш да прочетеш или гледаш другаде.
– Аз работя за вестник. У нас пазарът на вестниците затихва, все повече ограничава своя обем. Появиха се електронните новинарски сайтове, частните информационни агенции…
– У нас ситуацията е аналогична. Може би това е болезнен момент, защото така или иначе има част от населението (и това не са само по-възрастните хора), които предпочитат хартиените издания. Трябва да отчитаме и това. От друга страна, пазарът диктува своите условия. И хората от средна и по-висока възраст също се внедряват в глобалното пространство, приобщават се към социалните мрежи, изобщо разбират какво е това компютър, което е добре. Този процес няма как да се спре. Ако един вестник е необходим, ако той има информационна и развлекателна функция, без която определен кръг читатели не могат, то тогава този вестник може паралелно да излиза и на хартиен носител и в мрежата. Така че да унищожаваме напълно печатните медии, това за мен би било грешка. От друга страна, печатните издания трябва да си направят сериозни изводи от ситуацията, както се казва, да си пренастроят оптиката, за да бъдат конкурентоспособни и да работят по-интензивно.
– А можем ли да кажем, че журналистическата професия в Одеса или в Украйна изобщо днес е опасна?
– Ако трябва да сме честни, да работиш като журналист е опасно навсякъде. Дали това е Украйна, Занзибар или Република Конго, Вие сам знаете колко е опасна нашата професия. Понятно е, че събитията, които се случват на Изток, много силно повлияха на съзнанието и живота ни. Мнозина изпаднаха в депресия, дори в отчаяние. Като прибавим и социалното им положение – тежка ситуация.
– Ясно е, че когато си военен кореспондент, това е опасно. Ти си на фронта. Но аз имам предвид опасно ли е изобщо да бъдеш журналист, политически например или разследващ престъпления и корупция? Нямаше ли няколко показни покушения преди години срещу журналисти?
– Разбира се. Имаше много показни, поръчкови убийства на журналисти. Това започна още през 90-те. През 1997 г. убиха Борис Деревянко, главен редактор и създател на Обществено-политическия вестник „Вечерная Одесса“. Имаше убийства и преди това, и след това. Юли 2016 г. убиха в Киев Павло Шеримето, зверски, бих казала.
– А не Ви ли е страх? Нямам предвид Вас самата, а като гилдия?
-Аз не мисля, че има някакъв общ страх. Разбира се, ако човек работи, без да се съобразява, или ако нещо ми обещават, не знам, не мога да кажа. Нормално е да се задейства някакъв инстинкт за самосъхранение.
..
– Уважава ли украинското общество своите журналисти? Питам, защото у нас в България, според мен, такова уважение вече няма. Оценяват ли вашите сънародници усилията ви в името на демокрацията, свободата на словото, за повишаване на социалното положение на хората?
– Хората съдят по делата. Нормалните хора, които имат обективна оценка на нещата. Те следят работата на журналистите, на които вярват, че работят безкористно, и следят техните медии. Има и група колеги, които, изглежда, работят поръчково, хвалят някого или група хора, защото им плащат. Но умни хора има достатъчно много, още повече в Одеса. Те твърде бързо разбират кой зад кого стои. Така че и при нас е както навсякъде.
– Има ли у вас хибридна война. Забелязах, че има много яростни нападки в Youtube и социалните мрежи срещу определени журналисти и политици. Сега всеки трол с фалшив профил може да се изживява като журналист.
– За съжаление и у нас има манипулации. Особено в социалните мрежи, където се формират групи по интереси, които се обединяват около някакъв екстремизъм, в това число и психологически. Проблемът е, че хората вече не правят разлика между журналистите. Те вече виждат навсякъде едно и също, размито лице, което трябва да мразиш. Или да му се съпротивляват, защото каквото и да чуят от него, то е лошо. Навярно и ние, журналистите, също сме виновни за това. Според мен, виновни сме за това, че не уважаваме труда си един на друг, че вече няма професионална етика и професионална поддръжка.
И последен въпрос. Какви заплати получават журналистите в Украйна? Възможно ли е да се живее с тези пари?
Повечето журналисти работят на по няколко места. Ако говорим за главните редактори, това сигурно не е така, защото най-малкото би било странно главен редактор да работи и още някъде. Като цяло обаче заплатите са толкова неудовлетворителни, че всеки работи още някъде. Освен ако нямаш състоятелен съпруг, който да те издържа, или си млад човек, който все още разчита на своите родители и работи повече за удоволствие и опит. Така че заплатите ни са незавидни, в това число и в частните издания.
