Плажният бадминтон, за разлика от плажния волейбол, не е игра с правила, а развлечение за безделници. Неколцина размахват ракети, а ако все пак някой уцели перцето, това се отчита за успех.
Така и с нашите битки с престъпността и корупцията, за които вече десетилетие Брюксел ни сочи правилата, а ние размахваме ракетите. Всеки си има защитна теза. За едните е – ние ги хващаме, те ги пускат. Другите пък „бичат“ обвинения като Ниагара и след това – съдът виновен. Те пък не казват дали обвинителните им актове могат да издържат и в едно съдебно заседание. Съдът охка, пъшка, накрая, когато „злият демон“ излиза целият в бяло, казва – такъв е законът.
Това със закона е истина. Не може с Наказателен кодекс от 1968 г. да бориш днешна мафия и корупция. Колкото повече го кърпиш този кодекс, толкова повече са дупките, през които сгазилият не лехата с лука, а цяла нива, може лесно да се измъкне. И тук идва ред на законодателя наш – върховният месия в парламентарната ни република. Няма лошо да се приеме толкова ританият напред назад антикорупционен закон. Но без нов Наказателен кодекс, който е основата на наказателното правораздаване, ракетите ще се размахват, перцето ще лети наникъде, а всички ще примижават, уж заслепени от слънцето.
