Най-обхватният доклад на ЕК по мониторинга над България в областта на правосъдието и вътрешните работи, визиращ цял десетгодишен период, се случи в „златно междуцарствие”. Предишното правителство беше с една крачка навън, а служебното на крачка от властта. В парламента вече царуваше „абитуриентско” настроение, което предполагаше повече снимки за спомен, отколкото сериозни анализи на това, което ни казва Брюксел. Служебното правителство впери сериозен поглед в доклада, подробности от който посочихме в миналия брой. Но неговите сили, при липса на възможност за законови промени, са твърде ограничени. С поднормативни актове едва ли би могло да се постигне нещо повече от корекции предимно в изпълнителната власт – МВР и нейната подчинена ГДБОП.
Докладът сочи сериозни проблеми в съдебното правителство – Висшия съдебен съвет. Многото усилия, които бяха хвърлени от предишния парламент, сякаш не разрушиха, а бетонираха статуквото в него. Отчитаното като голям успех разделяне на съвета на две независими камари – прокурорска и съдийска, наистина позволяват да се намали натискът на едната гилдия върху другата. Но в същото време създават условия за абсолютна независимост,
превръщаща се в недосегаемост
и липсата на всякакъв взаимен контрол вътре в съвета.
Проблемът с контрола над съдебните органи явно е станал твърде осезаем, за да бъде посочен остро от иначе дипломатичните доклади. Реалностите на записаното в конституцията от 1991 г. разделение на властите не позволява парламентарен контрол нито над съдилищата, нито над прокуратурата. А това едва ли е напълно реално в държава, която е парламентарна република. В нея всеки ръководител в изпълнителната власт може да бъде призован от народните избраници и да дава отчет за всичко. Така парламентът упражнява върховенството на закона върху изпълнителната власт, чийто коректив е или поне трябва да бъде.
Това обаче не важи нито за прокуратурата, нито за съдилищата. Прокуратурата е ситуирана вертикално йерархично и по тази структура над главния прокурор има „само небе”, както беше възкликнал Големанов. Негов коректив би трябвало да бъде ВСС, но досега в нито едно заседание на съвета не е ставало дума за дела, обвинителни актове, тяхната издържаност с доказателство и постигнати осъдителни присъди. А критерият за работата на прокуратурата и за нейното качество са именно произнесените от съда по повдигнати обвинения
осъдителни присъди
В момента прокуратурата е изключително дейна структура. Това може да се види от всеки на сайта й, където всекидневно се публикуват много започнати разследвания, повдигнати обвинения, внесени в съда обвинителни актове. Но ако се направи проста аритметична сметка, пак по бройките в този сайт, се вижда, че произнесените присъди, макар и поне на първа инстанция, са твърде малък процент спрямо повдигнатите и внесените обвинения. Това говори за ниска ефективност. На какво се дължи тя би трябвало да отговори самата прокуратура, която при внасянето на обвинителен акт твърди, че са събрани достатъчно годни и убедителни доказателства. Които в хода на съдебното дело, кой знае защо, започват някак тихомълком да „залиняват” и да отпадат до степен – напълно оправдателна присъда. А всяка напълно оправдателна присъда хвърля сянка върху професионализма на прокуратурата или върху нейното желание да внесе наистина такива обвинителни актове, че те да се превърнат в ефективни присъди. Един от скорошните примери е пълното оправдаване на бившия заместник-председател на парламента Христо Бисеров. Преди време, точно когато беше на върха на политическата си кариера, за няколко часа той напусна високото място в парламента и самото Народно събрание и се озова в прокуратурата както обвиняем за корупция и пране на пари. Държавното обвинение огласи шумно влизането в съда на Бисеров заедно с обвинителния акт. Накрая се оказа, че той бил
напълно невинен
Пречка станали швейцарските банки, които пазели непоклатимо тайните си и така прокуратурата не успяла да бетонира главните си обвинения.
Бисеров е само един от многото показателни случаи на гръмко повдигнати обвинения, които след време тихомълком завършват с оправдателни присъди. Остаря и във времето, и като актуалност тезата за корумпирания съд. Ако съдиите са толкова подвластни на изкушенията, те също са хора и също подлежат на разследване и обвинителни актове. Но обвинителни актове срещу съдии за корупция няма. Твърде редки са и протестите на прокуратурата срещу оправдателни присъди на първа и втора инстанция. А законът по принцип не позволява обжалване на присъдите на върховните съдилища.
Така битката с организираната престъпност и с корупцията у нас се върти от доклад на доклад и оценките слизат все по-надолу. Споменават се вече и конкретни случаи като „Яневагейт” и „Тефтерчето на Филип Златанов”. Това са само върховете на айсберга, които Брюксел е видял, защото те шумно са огласени у нас. И по които също няма ефективни съдебни действия.
Вероятно така ще дочакаме и следващия, и по-следващия доклад. Докато не се промени законовата уредба за съдебната власт. Поне в частта й за парламентарен контрол върху нея. Беше направена някаква плаха стъпка главният прокурор да се отчита пред Народното събрание, а той се възмути толкова от това, че чак внесе питане в Конституционния съд дали народните представители могат да му задават въпроси. Като е категорично несъгласен да бъде питан за конкретиката на внесени обвинения. Ако приемем, че върху разследването има определени степени на следствена тайна, какъв е проблемът главният прокурор да отговаря на депутатски питания за същността на внесените обвинения, за
годността на доказателствата
за готовността на прокуратурата да се пребори за осъдителна присъда. Защото нали това е целта – щом повдигаш обвинение, да постигнеш присъда. И прокуратурата да бъде оценявана от парламента по съотношението „внесени обвинения – постигнати осъдителни и най-вече ефективни присъди”.
Не бива да бъде изключен парламентарният контрол и върху съдилищата, колкото и независими да са те. България е парламентарна, а не съдебна република и всеки председател на съд може да бъде питан, след приключване на определено дело, защо то е завършило по начина, по който се е произнесъл съдът. За да се чуят аргументите за осъдителната или, както най-често се случва, оправдателна присъда, особено в големите дела. Парламентарна намеса в хода на делото е недопустима, но след неговото приключване нищо не пречи народът, чрез неговите избраници в парламента, да разбере защо Христо Бисеров или някой друг като него е „целият в бяло”.
За тези, макар и не толкова генерални промени, е необходима промяна в Конституцията, в закона за съдебната власт и в други свързани с него закони. Това може да бъде направено от един мотивиран парламент, който има силата и решимостта да превърне Народното събрание в действащ ефективно орган по отношение на съдебната система и съответно – в реалното противодействие на престъпността и корупцията.
Поуки от Букурещ Стига игра на правосъдие!
Явно в северната ни съседка обществената чувствителност не е прекипяла и закърняла, та улиците на Букурещ се пълнят с хиляди, несъгласни със смекчаване на наказателното законодателство, което да позволява злоупотреби под 44 000 евро да бъдат декриминализирани, както и вече осъдени политици отново да заемат постове, което сега е недопустимо в Румъния.
По същество ние сме с цяла магистрала напред. Нашето законодателство не ограничава финансовия размер на престъплението. Можем да съдим изкушените от „златния телец” и за 5 000 и за 5 лева. А осъждано лице, независимо от последвалата реабилитация, не може да заема държавни постове. Само че у нас осъдени няма. Съдени – дал Господ. Обвиняеми – още повече. Проблемът ни е не само с ефективните присъди, които предвиждат реални решетки, но дори и с условните осъдителни, които все пак да преминат и Рубикона на третата инстанция. Имаме си осъдени, дори на втора, които почти десетилетия продължават да шестват навред, да се изявяват публично, дори акъл да дават по всякакви въпроси, въпреки солидните присъди и то за милиони левове. Пример – бившият началник на разузнаването Кирчо Киров. Или прословутият политик и шеф на всичко Александър Томов. Той се оказа прав в личните си твърдения за невинност, потвърдени от Върховния касационен съд, въпреки присъдите на другите съдилища. И ако у нас недоволното от престъпността и корупцията общество иска да протестира за нещо – то е за осъдителни и ефективни присъди. Иначе казано – виновните зад решетките! Другото е игра на правосъдие.
