Пречистени и могъщи в собствените си граници

Продължаваме с разсъжденията на Димитър Страшимиров за Добруджа, публикувани в бр. 224 на в. „Военни известия” от октомври 1917 г. Тук той изтъква една интересна причина за Балканската война през 1912 г., според която Цариград и Виена, тоест Турция и Австро-Унгария в един момент решават да предадат Македония на Албания. С това съглашение, пише Страшимиров, България щеше да загуби завинаги своята обетована земя. Затова повеждаме Балканската война под протекцията на Русия. С една дума водим война под протекцията на единия от претендентите за влияние на Балканите, срещу другия. Това го налагат обстоятелствата  и необходимостта България да се застъпи за своите братя в поробените български земи. 
Според Димитър Страшимиров в Първата световна война нещата са се развили по-благоприятно. Начело на съюза, в който сме и ние, стои Германия. А тя няма претенции да превръща Балканите в своя сфера на влияние, както Русия, Австро-Унгария и другите велики сили. Може би затова Страшимиров казва, че това е най-забележителният етап в българската последователна политика към независимост, който може да се посочи до този момент. 

(Продължeние от миналия брой)

Ето защо Димитър Страшимиров се спира по-подробно на въпроса за Добруджа, като част от неотменния стремеж на българите да освободят навсякъде своите братя, които се намират под чуждо робство. Според него през 1878 г. Русия дава Добруджа на Румъния, за да й отнеме Бесарабия. Както се изразява Страшимиров, „тикна Румъния отсам Дунава, за да стъпи сама оттатък”. 

„Претендентът се приближаваше към нас”, пише той. Според него простодушното патриотично въжделение да се присъедини Добруджа към татковината губи ореола си на завършена политическа мисъл. Защото към големия претендент за влияние на Балканите – Русия,  се е присъединил и малък – Румъния. И на България се пада нелеката задача да научи малкия претендент къде да търси своето и да отучи големия да не търси да се сдобива с българското. Страшимиров обяснява, че при тогавашните обстоятелства Добруджа по никой начин не може да бъде отстъпена. 

Той не желае да навлиза в подробности, но иска по всички начини да бъде убеден, че съюзниците на България споделят нейните въжделения и в никакъв случай няма да я притеглят в пропастта на 

сферите на влияние 

където властват несправедливи закони, наложени от великите сили, за да подчинят по-малките народи. 

Страшимиров подчертава, че от тая бездна на унищожително влияние страната ни се е измъкнала с цената на двеста хиляди жертви и три славни войни. Той е убеден, че България трябва да бъде силна и независима и че Балканският полуостров трябва да престане да бъде „сфера на влияние” за великите сили.  

Докато Димитър Страшимиров се отдава на задълбочени политически размисли, посветени на свещеното право на независимост на собственото му отечество, то неговият брат – Антон Страшимиров, разказва в същия брой на вестника за пътешествието си в прекрасния Беломорски край. Той пътува с трена и започва разказа си с една поетическа картина на засиялата от скритите бездни на Черно море зора, когато влакът завива рязко надолу – на юг, покрай долното течение на река Марица. Антон Страшимиров обаче е разтревожен от един друг факт. Както казва той „аз не намирам жестокостта си”. Той говори за гърците като „за племето, с което вече от хилядолетие давим в кръв 

южните предели 

на земите си и което отново се опълчва срещу българите”. Само че този път това не става с яростта на хилядолетните тъмни страсти, ами те, гърците, са тласнати в тази авантюра като безволно стадо. „Толкоз по-зле за тях”, казва Страшимиров, но пък го тревожи мисълта, че ожесточението му към фанариотите е изчезнало. 

Ето какви мисли спохождат писателя, който не иска да остава делничен и обикновен пред събитията, отново сервирани на българите от епохата. „Врагът ще бъде сломен и за това говорят дори възторжените очи на българските деца. То изпълва мрака на нощите и зластистия блясък на утрото и вече се чете по всички световни хоризонти. Победена е злата българска съдба. Дните на страшното изкупление са преброени. Българите отново достигат своите заветни граници и в тях намират себе си пречистени и могъщи”.

В България вече 

вървят много подписки 

за подпомагане на сираците от войната. В Беломорието също е учреден такъв фонд, който за два месеца натрупва 900 000 лева. До този момент пари се събират само от градовете покрай железопътната линия.

Фондът не е навлязъл в планината – в Родопите.  Месецът е октомври. До новата година инициаторите се надяват да съберат два милиона лева. Този фонд обаче ще си постави и по-големи задачи, извън наложените от войната. Хората искат да гледат в бъдещето и да виждат благоденствие и развитие на този благодатен български край.  

Антон Страшимиров пише, че Беломорският край обхваща един невероятен планински лабиринт, в който селата се нижат едно след друго и той е много гъсто населен. Сама по себе си беломорската равнина е рядко населена. Беломорската област не е земеделска. Тя е скотовъдческа и занаятчийска. Прирастът на населението е голям и това се дължи на близостта на Цариград, който, както обяснява Страшимиров, е голям консумативен център. Тоест близостта на големия град, който консумира в огромни количества и храни, и занаятчийски стоки 

стимулира развитието 

на малките селища в Родопите 

Новите времена обаче подлагат на ерозия старите занаяти, нарушават традициите в скотовъдството. Освен това новите граници отдалечават производителите и скотовъдците от „консумативните центрове” – Одрин и Цариград, които са потребители на производството, идващо от гъсто населения планински лабиринт. 

Затова в Беломорския край се заговаря за нови занаяти, които трябва да се развият, за да не започне масово емигриране на населението. За бъдещия поминък на местните хора мислят и иницаторите на Беломорския фонд, защото в гъсто населения планински лабиринт има зачатъци на много занаяти, които биха могли да се развият. 

Ето как Антон Страшимиров вижда природните богатства на тоя благословен край. На първо място са летните пасбища по планините и зимните – в низините, които създават добри условия за скотовъдство. Тук има и условия за лесовъдство, защото горите са богати на бор и на дъб. Има и минерални богатства като различни видове глина и руди. Има водни ресурси като реките Струма и Места, и техните притоци. Има условия за развитие на овощарството. Могат да се отглеждат предимно южни плодове, които са много пригодни за производство на растителни масла. Има и прекрасни условия за тютюнопроизводство и лозарство, защото има почви, които не стават за отглеждане на нищо друго. Налице са и условия за развитие на риболова и кошничарството. 

Главните поминъци на родопското население по това време са мандраджийството, абаджийството и зебларството. Производството на зебло намира тук изключителен разцвет във връзка с бурното развитие на производството на тютюн. Поради тая причина то заслужава голямо внимание. 

Най-вероятно след войната останките от каракачанските стада ще бъдат прехвърлени към Одрин. Горите са доста разредени от лошо стопанисване, та населението няма да може да се ползва и от тях. 
(Следва)