Продължаваме с любопитния разказ на Антон Страшимиров за Беломорския край, от който научаваме ценни неща за икономическото състояние на Родопите и в Беломорския край, в годините на Общоевропейската война, както наричат Първата световна по това време. Като в икономически справочник Страшимиров се занимава с индустриите, които по това време се развиват или западат в Родопите. От този разказ се усеща, че в тая обширна и загадъчна планина от праисторически времена кипи живот, развиват се цивилизации, историята оставя своите белези на пластове, които изследователите има да разравят и в следващите епохи. Тази неизчерпаемост на древен живот и социални пластове в Родопите се доказва и в наши дни с откритието на Перперикон, например. Освен това добре знаем, че там има още много да се изследва. В предишния брой достигнахме до лесовъдството и скотовъдството, а сега продължаваме с минералните богатства и други отрасли на родопската стопанска дейност. Дали сме разбрали достатъчно добре, че Родопите не са само халища и носии, и гениални народни песни. И песните и носиите са гениални, но в тая планина сигурно има резерви за векове напред.
(Продължава от миналия брой)
Най-вероятно в различните времена развитието на тия основни занаяти в историческите общности са били и на различно ниво на развитие, защото от това което е останало от старите рудници тогава, се вижда едно примитивно добиване на желязо и сребро. Щом обаче става дума за куюмджийството, очевидно е имало някога и златни находища, които са били известни. По времето, за което пише Страшимиров „само в няколко големи планински села водят своето печално съществуване няколко малки железарски и куюмджийски чаршии”. Но за това пък пред грънчарството има бляскави перспективи, както пише той, защото в планината има
изобилие от глина, каолин и глеч
За Родопите той твърди, че там водното изобилие е далече по-голямо от това в Стара планина.
Овощарството в Беломорския край се заключава главно в отглеждане на маслини и има няколко много големи масива от маслинови дървета. Някои райони, в които активно са отглеждани маслини са обезлюдени. Липсват и работници, които да разбират от прибирането и преработката на маслините.
В безкрайните гънки на Родопите има цели орехови гори и бадемови градини, но според писателя никъде не се срещат малки фабрички за производство на орехово олио и бадемово масло. В Гюмюрджинския край много добре виреят смокините, но населението няма идеята, че те могат да се сушат и така да се съхраняват дълго време.
Българското възраждане в Гюмюрджина започва през 1890 г. От 1912 до 1919 г. Гюмюрджина е в границите на България, но Ньойският договор ни я отнема. Тя е българска и в периода 1941 – 1944 г. През 1947 г. с Парижкия мирен договор отново е предадена на Гърция.
За тютюнопроизводството Страшимиров пише, че по това време то е най-сигурното и високодоходно производство в цялата Беломорска област.
Производството на тютюн
има свои специфични особености и се нуждае от специално училище, което да подготвя хората с необходимите практически знания и умения. За лозарството писателят казва, че е в пълен упадък. По лозята няма болести, всичко е подходящо за развитието му, но липсва работна ръка. През Междусъюзническата война гърците са отвлекли лозарското население.
По същата причина е западнал и риболова в областта, защото гърците са отвлекли и рибарите.
Тук Страшимиров споменава за едно уникално място в Родопите, което се нарича Ахъчелеби. Това е днешният Смолян. За него той пише: „Но като никъде в земята си, ние имаме навръх Родопите, в Ахъчелеби, група български рибарски семейства, които упражняват това занятие от векове, като за него са отивали дори в Сулина”. Сулина е румънски град в Делтата на Дунав. Според Страшимиров тази група рибарски семейства е неизмеримо важна не само за Беломорието, но и за цяла България.
Той не пропуска и кошничарството, което в Беломорието, а и в цяла България преди това, е било предоставено на циганите, и е в печално състояние. Той смята обаче, че в него има голямо бъдеще. За тогавашния момент то посреща само примитивните нужди на 
риболова и овощарството
но в Беломорието има условия за развитие на кошничарството както никъде в България. По него време има необятни лонгози по устията на Марица, Места и Струма, има и един девствен лонгоз по северозападните брегове на Буругьол, където и по това време живеят стада див добитък. Страшимиров казва, че Беломорският край в низините си може да се нарече тропически. В тия райони растат и едни редки видове върби, които модерните европейски кошничарски работилници по това време си поръчват от Япония.
Интересни са тия твърдения, защото знаем, че лонгозите са крайречни гори, понякога много богати на ценни растителни и дървесни видове.
Буругьол е лагуна в Беломорска Тракия, край пътя между Ксанти и Гюмюрджина.
По това време в Беломорската област живеят над един милион българи и затова Страшимиров пише: „Става очевидно, че след великите събития, които преживяваме, наистина е велика и задачата да се загрижим още от днес за домакинското преустройство на тази голяма област(Беломорската), която по богатствата си е наистина перлата на българските земи”.
„Ето тази велика задача са обхванали инициаторите на „Беломорския фонд”, допълва той. Фондът е основан от щаба на Десета пехотна Беломорска дивизия. Според автора за неговото преуспяване „ще сътрудничи всичко интелигентно в областта” и той ще носи името
„Благотворителен фонд Княз Борис Търновски”
В устава и правилника на фонда като основа е залегнала задачата да се отгледат, възпитат и после да се изучат в професионални училища децата на падналите за родината, починалите от раните си, изчезналите безследно и инвалидите. Към тоя параграф има още едно пояснение, което казва, че децата ще постъпват в професионалните училища според занаятите на бащите си и изключение от това правило се допуска само в случаите, когато някое дете прояви особени дарби в нещо друго. Фондът ще възпитава годишно по 100 деца и ще ги дава на областта като професионално подготвени майстори в различни занаяти, които ще преустроят и ще дадат тласък за развитие в почти изцяло съсипаната област. Фондът се възприема от всички слоеве на населението в областта и към него започват да постъпват дарения от 5 до 10 000 лева.
Страшимиров подчертава, че „хората са възторжени, те гледат в бъдещето, защото настоящето ги е заредило с непоколебима вяра, тъй като враговете са сломени”. И допълва, че „светлото в подвига на българите заличи изкупителните ужаси и – Бог е велик! – финалът на нашите победи действително ще бъде светъл, както тяхното начало”.
биографичен роман за Ботев
който през 30-те години претърпява три издания. Може би това е единственият български писател, който се осмелява да пресъздава художествено образа на великия поет и революционер. Савчев има и исторически роман за Дякона Левски.
„Когато денят умира, оглушен от безплодните неприятелски атаки при Черна и при „Червената стена”(Това е връх в Баба планина, която минава през Македония и Гърция, близо до Битоля. Там се разгаря страшна битка през пролетта на 1917 г. между войските на Съглашението и легендарната 6-та Бдинска дивизия. На този връх бдинци наистина се бият като лъвове и титани, както се пее в песента, а битката остава известна още и като „Македонската Шипка”), бялата лунна нощ добива особена величествена омая, при безцелния летеж на десетки неприятелски аероплани”.
После той описва как „около тия летящи бели пеперуди
сноват огнените езици
на нашите снаряди, които объркват техния устрем и често пъти осуетяват пъклените им намерения”. А пъклените намерения на вражеската авиация са да отлети над най-близкото село и да изсипе смъртоносния си товар върху „беззащитните жени и деца”.
За нас – обитателите на окопните галерии – тая въздушна феерия е твърде забавна”, казва по-нататък Савчев. Феерията, както се изразява той, придобива особена прелест за българските войници, когато някой наш снаряд от притивовъздушната артилерия улучи целта. Тогава „грамадната летяща пеперуда потрепва с криле и полита със светкавична бързина към земята, където се разбива на хиляди парчета, а от нещастния пилот – не остава нищо”.
От дълбоките галерии на фронтовата линия тогава се издига като кипяща вълна едно българско „ура”. Представлението е завършило, завесата е паднала и както казва Савчев, войниците, които са станали свидетели на „въздушната феерия” дълго време не могат да се отърсят от „величественото опияние”.
Вражеската ескадра след като разбере ефикасността на нашия
преграден огън
често пъти се принуждава да се върне там, откъдето е дошла с „отпаднали криле” и да се приготви за нови нападения, търсейки удобен момент.
„Духовитостта на нашия войник тук достига кулминационната си точка”, отбелязва Савчев. „Някой ще подметне, че играчките на Сарай(Става дума за френския генерал Морис Сарай, който командва войските на Съглашението на Южния фронт) са се развинтили, та отиват да се позатегнат…”.
От смехове и весело настроение никой в българските окопи не спи. Всеки иска да сподели впечатление или да каже някоя шега, за да удължи ефекта от „това нощно забавление”.
Тези набези на вражеската авиация към българските позиции са доста чести и „чак започват ди ни отегчават, пише авторът. „Безсилни да разузнаят позициите ни – продължава той – а главно къде се крие нашата артилерия, ескадрите минаваха над нашите окопи като че ли от „надзвездна височина” и когато успяваха да се промъкнат в тила, биваха посрещани там от нашата противоаеропланна отбрана, която никак не се шегуваше и често пъти разваляше приятната им небесна обиколка, за да се завърнат без време по местата си”. 
След това авторът се хвърля да описва една „величествена и страхотна въздушна борба” между два френски и два германски самолета, която се разразява над град Прилеп.
(Следва)
