„Всички офицери, без изключение – смъртна казн. Фелдфебелите и унтерофицерите, без изключение, освен неучаствалите – смъртна казн. Редовите от пионерния полк на 20 души по жребие един да се застреля. От новобранците по един на 50 души да се застреля. Съдът решава така – самопризнание за участие в метежа – разстрелване. Който не признае, достатъчно е двама свидетели и разстрелване.”
Това е телеграма на заместник военния министър полковник Стефан Паприков до военния съд в Русе, който гледа делата на арестуваните за участието във военните бунтове в Русе и Силистра. Стефан Паприков през 1885 г. е командир на Западния отряд и удържа сръбските атаки. По същото време капитан Олимпий Панов командва българската артилерия, а капитан Атанас Узунов защитава Видинската крепост. Сега двамата са на подсъдимата скамейка. Спасява се само ротмистър Анастас Бендерев, който не успява да мине от румънския на българския бряг в нощта на военния бунт в Русе.
Най-трагичната роля
в тази драма е отредена на майор Рачо Петров, който като капитан командва българския Генерален щаб през войната. Виждайки назряването на военните бунтове по заловената кореспонденция между Бендерев в Букурещ и майор Узунов в Русе, регентите създават специална длъжност във войската – началник на Източния корпус и назначават на нея майор Рачо Петров. Стамболов, министър-председателят Васил Радославов и военният министър полковник Данаил Николаев му дават необятни пълномощия – да размества офицери, да ги отстранява от длъжност, да ги дава под съд и лично да ги уволнява. Но това назначение е закъсняло да предотврати метежа в Русе. На 18 февруари 1887г. майор Петров тръгва да инспектира гарнизоните в Русе, в родния му Шумен и във Варна. На 19 февруари в Бяла го застига телеграма от полковник Николаев, която го известява за развитието на събитията в Русе. От нея майорът разбира, че на него се пада трагичната орисия да съди бунтовниците. Рачо Петров е офицер, граден в най-добрите традиции на българската войска и на Петербургската Николаевска военна академия, според които военен бунт срещу държавността означава
най-тежкото престъпление
– измяна. Телеграмата на полковник Данаил Николаев, цитирана дословно в книгата на Иван Дренски „Олимпий Панов”, Военно издателсгво, 1964 г. дословно гласи: „Майору Петрову, Щом стигнете в Русе, назначете полевой военен съд от трима офицери, за да осъдят всички метежници и разстрелят в 24 часа. Вам се дава право да потвърждавате присъдите. На мнение съм унтерофицерите от пионерния полк да се разстрелят до един, а от войниците на 5 един. Полковник Николаев.” Полковникът е още по-безкомпромисен: „Бързайте да не побъркат. Щом осъдите някого, разстрелвайте го незабавно.” Той се опасява, както пише Дренски, „от външна намеса”. Чия може да бъде тази „външна намеса” не е трудно да се разгадае. Тайната канцелария е постигнала първата си цел – отстраняването на княз Александър Батенберг. Но твърдата ръка на Стамболов проваля по-нататъшното „приобщаване” на България „под крилото на Матушката”, както се изразява Драган Цанков. Когато се подготвя бунтът, майор Груев е в Петербург, за да търси там подкрепа, „за да не се получи същата грешка, както на 9 август”, както пише Дренски. Превратът не е успал да предизвика
руска окупация
съдбата му е предрешена
В София също е тревожно. Докато върви съдебният процес, Рачо Петров получава две телеграми от регентите Стамболов, Муткуров и Живков, в които се заповядва, „ако има някои осъдени на смъртно наказание”, да не се екзекутират докато не се получи разрешение от регентите. Късно през нощта присъдите са произнесени. На смърт са осъдени командирът на Трета пехотна бригада майор Атанас Узунов, майорът в оставка Олимпий Панов, и.д. началникът на артилерийския арсенал капитан Зеленгоров. От Пионерния полк – поручик Кръстеняков и подпоручиците Кожухарски, Божински и Мирков. Също така и.д. адютантът на Трета пехотна бригада подпоручик Енчев, а от Пети пехотен полк – подпоручиците Данев, Тръмбешки и Кръстев. Присъдите са прочетени на осъдените в затвора от председателя на съда капитан Андреев. Въпреки крайните мнения на Данаил Николаев и Стефан Паприков, Стамболов успява да ограничи смъртните наказания до преките организатори и командири на метежа. Рачо Петров предлага на осъдените да подадат молби за помилване. Панов и Узунов отказват. Майор Петров, следвайки указанията на Стамболов, се опитва за последно да ги спаси от смърт. Той лично отива в болницата при
утвърждава присъдите
и докладва в София. Там регентите целия ден на 21 февруари обсъждат присъдите. Решението е взето късно през нощта. Присъдите са потвърдени. Телеграмата е изпратена в Русе. Осъдените са натоварени на файтони, като им е казано, че ще ги местят в разградския затвор. Майор Узунов, който е вдигнат направо от болницата, казва на свещеника:”Отче, имам син на три седмици. Моля те, иди и го кръсти на моето име – Атанас.” Следват предсмъртните думи и…разстрелът. Така загиват, заедно с другите, поведени от тях офицери, двама от най-ярките воини в Сръбско-българската война – майорите Атанас Узунов и Олимпий Панов.
Хитрово, руският дипломатически агент в Букурещ, изпраща на 26 февруари 1877 г. в Петербург подробен доклад за случилото се в Русе. Той получава сведения за процеса и разстрела от пристигналите в Букурещ близки на осъдените. Иван Дренски пише:” След прочитането на този доклад руският император Александър Трети, който всеки ден изпраща невинни хора на разстрел в затвор или на заточение в Сибир, се чувства покрусен от това, което Стамболов бе извършил в Русе и собственоръчно написва върху доклада – Ужасно читать все это.” Ужасно, наистина. Да хвърлиш заради имперските си интереси един народ в междуособици. Да изправиш смъртоносно един срещу друг довчерашни бойни другари от Сливница в братоубийство. Това обаче е провал за Тайната канцелария. Плановете за установяване в България на послушни управници или за окупация остават неосъществени.
