България така и не е призната за съвоюваща държава
На днешния ден – 10 февруари – през 1947 г. в Париж са подписани мирни договори между държавите от държавите от антихитлеристката коалиция и България, Италия, Румъния, Унгария и Финландия. Тези договори уреждат статута на петте държави след края на Втората световна война и им дават възможност да се включат в Организацията на обединените нации.
Мирните договори са предшествани от Парижката мирна конференция, на която са поканени, изслушани и отчетени позициите на бившите съюзници на Германия. Конференцията се провежда с участието на 22 държави и работата й продължава от юли 1946 до февруари 1947 година.
Българската държавна делегация е ръководена от председателят на Народното събрание Васил Коларов, министърът на външните работи Георги Кулишев и министър-председателят Кимон Георгиев. Делегацията включва още министърът на финансите Иван Стефанов, както и представители на политическите партии, съставляваща ОФ, всред които се открояват такива знакови фигури в българския политически живот, като дългогодишния емигрант във Франция и пръв приятел на Никола Петков, земеделецът Александър Оббов, представителят на радикалната партия Пенчо Костурков. Освен тях в работата на конференцията вземат спорадично участие и комунистите Цола Драгойчева, Трайчо Костов и др.
Гръцката делегация е съставена от опитни дипломати и отстоява своето искане за „стратегически корекции” на българската граница. Стига се дори до там, че един гръцки делегат заявява, че за да има мир на Балканите, българското племе трябва да бъде локализирано в естествените си граници между Дунав и Стара планина!!!
Това предизвиква ответната реакция на българската делегация. Васил Коларов се среща с представителите на Съветския Съюз Вячеслав Молотов и Вишински и иска от тях подкрепа за българската позиция. Външният министър Молотов се противопоставя решително на острата антибългарска пропаганда на гръцката делегация и произнася реч, в която казва : „Българи, бъдете спокойни, вашите граници ще останат непокътнати.“ Заседание на Парижката мирна конференция
Последните уточнения и изменения в текстовете на мирните договори са направени на сесия на Съвета на министрите на външните работи в Ню Йорк между 4 ноември и 12 декември 1946 г. Репарациите на България са намалени от 125 на 70 млн. долара – 45 млн. долара за Гърция и 25 млн. за Югославия, а българо-гръцката граница остава непроменена.
Текстът на договора за мир с България е връчен на българската политическа мисия във Вашингтон на 17 януари 1947 г., а в Министерството на външните работи е получен на 28 януари. В българския печат е публикуван на 31 януари. Българското правителство излиза със специално обръщение
одобрено и от опозицията, към министрите на външните работи на СССР, Великобритания, САЩ и Франция, с което изразява своето отношение към договора: от една страна – задоволство, че с този акт се укрепва делото на мира и международното сътрудничество, а от друга страна – огорчение, че в него са намерили място редица несправедливости и несъобразности.
Мирният договор с България е написан на руски, френски, английски и български език и е подписан предварително от външните министри на САЩ, СССР и Великобритания – Бърнс, Молотов и Бевин – съответно във Вашингтон (21 януари), Москва (29 януари) и Лондон (4 февруари).
Официалната церемония по подписването, председателствана от външния министър на Франция Жорж Бидо, става на 10 февруари 1947 г. в Париж. От българска страна слагат подписите си подпредседателите на Министерския съвет – Кимон Георгиев – министър на външните работи (ръководител на делегацията/, Александър Оббов и Трайчо Костов.
Преди подписването Кимон Георгиев връчва на Жорж Бидо протестен меморандум на България. В него се изказва съжаление, че страната ни не е призната за съвоюваща държава, че не се зачита участието й във войната срещу Германия при подписването на примирието и че не е признат търговския дълг на Германия към България. В меморандума се протестира против неуважението на българското искане за излаз на Егейско море
както и по въпроса за Западна Тракия. България оспорва основателността на наложените репарации и иска мораториум от 2 години, преди да започне тяхното изплащане. Георгиев заявява, че някои от клаузите на мирния договор са толкова тежки, че са “почти непосилни” за българския народ, а Александър Оббов оценява договора като “много тежък”, но вярва, че “ще се намерят средства да се смекчи тежката съдба на българския народ”.
В деня на подписването на мирния договор се провежда многохиляден митинг пред сградата на Народното събрание в София. В приетата резолюция се изказва недоволство от тежките и несправедливи клаузи на договора и се изразява надежда за тяхното премахване или изменение в бъдеще.
Мирният договор с България е ратифициран от Великобритания през април, от САЩ – през юни и от СССР – през август 1947г. На 25 август 1947 г. Шестото Велико народно събрание единодушно утвърждава мирния договор с България.
Договорите влизат в сила от 15 септември 1947г. Същият ден Съюзната контролна комисия в България прекратява своята дейност и на 2 октомври членовете й напускат страната. До средата на декември 1947 г. изцяло са изтеглени и съветските войски от България.
По силата на сключения договор България запазва границите си от 1 януари 1941г., с което се признава Крайовската спогодба от 1940г. за връщане на Южна Добруджа, но искането й за излаз на Егейско море не е удовлетворено. Въоръжените й сили са ограничени на 65 000 души – при запазване на задължителната военна служба, а северната част на българо-гръцката граница е демилитаризирана. Военноморският флот е ограничен до 3500 души и тонаж от 7250 тона, като е забранено производството и притежаването на контактни мини и торпеда, торпедни катери, подводници и щурмови кораби.
Военните клаузи на Парижкия договор обаче никога не са прилагани на практика
тъй като България попада под контрола на Съветския съюз, който в условията на Студената война открито се конфронтира с доскорошните си съюзници и въоръжава страната според собствените си стратегически цели. Разпоредбите за числеността на армията са премахнати на 14 май 1955 г. с влизането на България във Варшавския отбранителен договор.
Репарациите са определени в размер на 70 млн. щатски долара (около една четвърт от репарационните задължения по Ньойския договор), платими в течение на 8 години в български стоки (с лихвен процент от 15 и 10 на сто според стоките по курса на долара от 1938г.). На България се отказват каквито и да е претенции за обезщетение на загуби или щети спрямо Германия, възникнали през време на войната. Тя губи своите авоари, намиращи се в германски банки, които са на стойност 70 млрд. райхсмарки, които съгласно решение на Съюзната контролна комисия в Германия се дължат на Съветския съюз, както и самите вземания от Германия.
Въпреки че българското правителство многократно поставя въпроса за признаване на България положението й на съвоюваща страна, въпреки че българската армия взема участие в заключителния етап на Втората световна война, в бойните действия срещу хитлеристите в Югославия и Унгария, давайки над 30 хиляди убити и ранени, то и в окончателния текст на договора за мир такова признание няма. В преамбюла на договора се отбелязва, че България взема активно участие във войната срещу Германия, но противно на историческите факти се поддържа, че това се отнася за времето след сключване на примирието с правителствата на СССР, Великобритания и САЩ, т.е. след 28 октомври 1944г.
Като цяло Парижкия мирен договор е много по-лек от Ньойския диктат
от 1919 г. и Букурещкия мирен договор от 1913 г., тъй като не води до откъсване на територии от българската държава. Но този мирен договор лишава западните съюзници от основното им средство за политически натиск върху отечественофронтовското правителство в България. Комунистическата партия се възползва от това и още през лятото на 1947 г. депутатите от опозицията са арестувани, а седмица след влизането на договора в сила е екзекутиран лидерът на опозицията Никола Петков. На 4 декември е приета т. нар. Димитровска конституция, която е по образец на съветската от 1936 г. С това се поставя край на фасадната многопартийност от първите години след Деветосептемврийския преврат (1944 г.) и окончателно се утвърждава тоталитарният режим.
