156 от рождението на цар Фердинанд

Върховете и пропастите на владетеля

Кога заминаваме за България? Това е последният въпрос на цар Фердинанд на смъртния му одър на 10 септември 1948 г. Адютантът му генерал Петър Ганчев, който склопява очите му, остава безмълвен. Последната воля на цар Фердинанд е да бъде погребан в любимата му България и затова ковчегът временно е положен в криптата на католическата църква „Св. Августин“ в Кобург, пред саркофазите на майка му и баща му. Там е и до днес.

Фердинанд I, роден като Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мария Сакскобургготски е княз на България от 7 юли 1887 г. до 22 септември 1908 г., когато е обявена Независимостта на България, и цар на България от 22 септември 1908 г. до абдикирането му на 3 октомври 1918 г. Той е вторият владетел на Третото българско царство. Оставя името си в родната история с великото дело на обявяването на Независимостта, с просперитета на страната в края на 19-ти и началото на 20-ти век, с освободителния поход на Балканската война, но и с националната трагедия след Първата световна война, довела до неговата абдикация. 
Цар Фердинанд е роден на 26 февруари 1861 г. Във  Виена учи в училището за кадети. Така, също като първия български княз Александър Батенберг, става 
професионален военен
лейтенант в 11-ти полк на Австрийските хусари и старши-лейтенант на Honvеd-хусарите в унгарската конница. Вероятно, ако не беше станал български владетел, Фердинанд щеше да достигне до върхове на военната кариера. Но съдбата го повежда в друга посока. А съдбата се явява пред него в лицето на Константин Стоилов. Това е през лятото на 1887 г. Вече цяла година Княжество България е без владетел. Управлява се от регентски съвет, начело със Стефан Стамболов, след като на 9 август 1886 г. преврат на офицери русофили е свалил от престола княз Александър и той абдикира. Стамболов е в трудно положение. Не само че няма кандидати за овакантения български престол, но и поканени за него хора със синя кръв отказват да го приемат. Делегацията, водена от Константин Стоилов, тръгнала по Европа да търси владетел, среща във Виена съгласието на младия офицер и благородник принц Фердинанд. Той е посрещнат тържествено на Русенското пристанище, където пристига с кораб от Виена. 
Коронясан е
на 2 август 1887 г. Началото на владичеството му е белязано с едно от най-бързите и мащабни развития на страната. Изграждат се промишлени предприятия, каквито дотогава тази част на Османската империя не е познавала. Развива се актуалният тогава железопътен транспорт. Освобождението заварва България само с жп линията Русе-Варна, строена от Митхад паша и късата дестинация от турската граница до Саранбей, прокарана от барон Хирш. В тези първи години на владичеството на Фердинанд се изгражда, при неимоверно трудни тогава условия, жп линията София-Варна през Искърското дефиле, южната линия продължава от Саранбей до Цариброд. Създадени са Висшето училище, БАН, много други културни институти. Фердинанд поощрява 
родното производство
Стамболов издава специална заповед, според която държавните чиновници се обличат само с произведени у нас дрехи, платове, обувки. Противоречивият нрав на Фердинанд се проявява в много ситуации. Един от най-характерните случаи е при откриването на Народния театър преди 110 години. Студентите, които го освиркват, са разпръснати от конна полиция. Университетът е затворен. Професорите са уволнени, а непокорните студенти са изпратени не в затвора, а в казармата!
Най-великото дело на Фердинанд безспорно е обявяването на Независимостта на България. Това събитие не е осъществено просто с един указ. То се извършва в сложна международна обстановка. Европа е в навечерието на Първата световна война. Всяко неподкрепено от Велите сили или част от тях действие може да доведе до национална трагедия. Този път българският владетел се проявява като 
блестящ дипломат
успял да осигури подкрепа за Независимостта и от Русия, и от Германия, и от Австро-Унгария, и от Великобритания. В паметния ден на 22 септември 1908 г. на историческия Царевец княз Фердинанд прочита своя указ за независима България и се превръща в цар на българите. Това революционно дело дава възможност на България вече напълно сама да определя съдбините си – да сключва не само икономически, но и военни договори, да влиза в съюзи и да планира скорошно освобождение на останали под турска власт земи и българи. Без Независимостта не би била възможна Балканската война, която донася свободата на Пиринска Македония, на Родопите и на Източна Тракия. Обвиняват Фердинанд, че заради неговото самолюбие е проиграна възможността Балканската война, кратка и победоносна, да завърши с много повече придобивки и така да се сложи край на балканските драми. Проблемът е в
непочтеното отношение на съюзниците
които не спазват предварителните договорености и налагат варианта – който докъдето е стигнал с войските си, запазва тези територии. Така се стига до катастрофалната Междусъюзническа война от 1913 г., в която трагедията се задълбочава и от заграбването на Южна Добруджа от неучаствалата във войната Румъния.
Стремежът за реванш избуява две години по-късно и отвежда България при Централните сили,  доминирани от Германия и Австро-Унгария. Въпреки героизма на българската войска, краят е печален. На 3 октомври 1918 г. цар Фердинанд абдикира и напуска разгромена България. Всичко постигнато и градено от него остава под тежката сянка на националната катастрофа, изпратила го в изгнание до края на живота му. 

Все още не е сбъднато предсмъртното желание на първия български цар след Освобождението тялото му да намери вечен покой в България, както това става с тленните останки на княз Александър Батенберг, чийто мавзолей е в центъра на София. Тази година се навършват 130 години от възкачването му на престола, благодарение на което 30 години по-късно България става независима държава.

Генералът до княза-От Съединението до Независимостта

Сред блестящите имена на български генерали и офицери, които цар Фердинанд издига в своята цивилна и военна свита, се откроява като първо не само в списъците, но и като значение това на генерал Данаил Николаев – военен съветник (1887-1893), генерал-адютант (1897-1907). 
Това е същият майор Данаил Николаев, командир на Източнорумелийската милиция, който на 6 септември 1885г. обкръжава с дружините си конака на Гаврил Кръстевич. Назряло е времето за така мечтаното от всички българи от двете страни на Балкана съединение на Княжество България с Източна Румелия. В напрегнатата нощ на 5 срещу 6 септември хладнокръвният майор, роден в Бесарабия, заслужил първото си офицерско звание в руската армия като опълченец при боевете на Шипка, провежда блестяща военна операция по смяната на властта и отхвърлянето на турската зависимост. В ранните часове на 6 септември 1885 г. Съединението е реалност. За кратко майор Данаил Николаев е военен министър на освободената Източна Румелия. След това е готов да брани границата при Харманли от очаквано турско нашествие. Вече подполковник командва отбраната на Сливница.  
Неслучайно веднага след възцаряването си Фердинанд го избира за свой военен съветник, а след това и за генерал-адютант. С негова помощ князът взема най-важните решения при подготовката на обявяването на Независимостта, както външнополитически, така и по отбраната на страната при евентуална агресия. Така майорът, наречен Генералът на Съединението, вече наистина като генерал отдава всичко от себе си и за следващото величаво дело – Независимостта на България.