– Полковник Симеонова, какво означава за вас празникът 8 март? Как го възприема една жена в униформа?
– Лично за мен 8 март е празник на майката. Така си го знам от детството, че за този ден трябва да купя или да набера букетче и да го поднеса на мама. В исторически план всички знаем какво е 8 март – борбата за равнопоставеност на жените. За първи път е отбелязан на 28 февруари 1909 г., а през 1910-а, на първата международна конференция на жените в Копенхаген, се взема решение да има ежегодно честване на празника на жената. Тогава се определя и датата. А как го възприемам като жена в униформа, ли? Пак ще се обърна към историята. В българското общество, още с първите прелетели Дунава конници от хан Аспарухово време, жената винаги е била един стожер. Тя не само е раждала воини, не само ги е отглеждала и възпитавала като защитници на родината, но във всеки момент, когато е било необходимо, е вземала оръжие и е заставала до своите съпрузи и синове. И пак като се обърнем към историята, можем да видим безброй примери на жени, които са реални участници във всички борби за национално освобождение. Така че жената в униформа не е нищо по-различно от една обикновена българка в цялата българска история.
– При отбелязването на този ден обръщаме ли внимание на духовния смисъл на празника или повече се водим от инерцията на всяко друго честване – с веселието, подаръците, наздравиците?
– Ако ми кажете, че има жена – във или без униформа, която да не обича цветя и подаръци, някак си странно ще я погледна, защото това е нещо, което съпровожда всеки празник. На 8 март, поне моите впечатления са, че всички обръщаме внимание точно на това какво е жената и майката – и в семейството, и в обществото, и се отдава почит точно на жената. Така че, не мисля, че 8 март се смесва с който и да било друг празник. Има си своята специфика.
– Трудно ли е за жена под пагон да е в армейската среда, доминирана по традиция от мъже?
– Малко ми е мъчно, да си призная, но аз вече 24 години съм офицер в Българската армия. И да е било трудно, е било в началото. Много отдавна вече нищо не ми е трудно в армейската среда, която – да, доминирана е от мъже и така трябва да бъде. Но когато една жена на дадено работно място знае какви задължения, права и отговорности има, няма как да й бъде трудно. Стига да ги спазва.
– Какъв е подходът ви в работата с колегите, за да има винаги пълна равнопоставеност в службата, независимо от пола?
– Нямам нужда от никакъв подход. Има устав. Уставът на Въоръжените сили абсолютно точно е разчел какви са отношенията между по-старши и по-младши, взаимотношенията по линия на единоначалието. И като лейтенант съм спазвала субординацията, и сега като полковник продължавам да я спазвам. В това отношение нямам нужда от абсолютно никакъв личен подход. Категорично мога да заявя, и всички, които ме познават, го знаят, че никога досега в службата си, вече споменах за тези 24 офицерски години, а имам и 4 курсантски, не съм подхождала към нито едно изпълнение на дадена задача от гледна точка на пола си. В работата с хората в армейската среда винаги съм се водила от отношенията ни като колеги, офицери. И мисля, че това много ми е помагало през годините.
– Какво още може да се направи, за да се чувстват жените във войската пълноценни и равнопоставени?
– Жените са напълно равнопоставени. Всяка жена, когато реши да кандидатства за дадена войнишка длъжност, всъщност кандидатства да изпълни съответните условия от длъжностната характеристика и от функционалните задължения. Сама за себе си преценява може ли или не може да се справя. Би била пълноценна, ако правилно си е оценила възможностите. Винаги ще бъде непълноценна, ако не си е оценила правилно възможностите и кандидатства за длъжност, на която не може да работи. Тогава вече няма да я уважават нито началниците и командирите, нито колегите. Има устав и просто всеки трябва да си изпълнява задълженията. Тогава никакъв проблем няма да има. Като влезеш в строя и тръгнеш да изпълняваш някаква задача, никой командир не гледа дали е жена или мъж. Униформата е една и съща. Въоръжението и снаряжението също е еднакво. Тръгваш и изпълняваш задачата. Това е.
– Имате ли си девиз, който да ви дава сили в трудни моменти?
– Много неща си повтарям като мантра. Не винаги, но отвреме-навреме. Едно от любимите ми изречения е: „По който и път да тръгнеш да заобиколиш съдбата, все по него ще я срещнеш”. Така че, няма смисъл да се опитваш. Трябва да се примириш и да се пребориш. И другото, което много често се налага да си повтарям е, че няма невъзможни неща. Щом искаш нещо, трябва да го постигнеш. Начин ще се намери. Извинение – също, ако не го искаш…
Първа по успех
Имах шанса да се представя добре на изпитите за военното училище през 1989 г., влязох първа по успех, това ми е гордостта от ония години, спомня си полковник Симеонова. Има пълна шестица и от дипломата, и от изпитите. Така че, офицерската професия ме избра, не аз нея, допълва с усмивка.
Казва, че в семейството си няма военнослужещи. На 18 години нямах никаква представа какво е това армия, войник, офицер, с изключение на факта, че брат ми две години по-рано беше в казармата и тогава за първи път влязох отблизо да видя как изглежда едно поделение. Не беше много лицеприятна гледката със старите шаяци и шинели, и в ония условия на служба, допълва откровено.
Но пътят й към военното училище бил по-скоро семеен избор, тъй като през 1989-а вариантът да учиш и да работиш бил абсолютно несъвместим с реалността. Брат й вече бил подхванал специалност „история” във Великотърновския университет (ВТУ). Нейната мечта била да учи право в София.
Но родителите им казали, че не могат да издържат двама студенти в два града. И тъй като не искала да избере също „история” във ВТУ (много историци щяхме да станем в една къща, споделя със смях – б. а.) другият търновски избор бил военното училище. Там вече първият випуск курсантки набивал крак по плаца.
„Реших, че мога да пробвам, въпреки че напливът беше огромен. Местата бяха само 15. Кандидатствахме повече от 120-130 момичета”, казва полковник Симеонова. И влиза първа, с пълен отличен.
А дали би кандидатствала отново днес? Честно казано, не съм много убедена, казва с въздишка. И с горчивина добавя: „Просто реалността в армията в момента не е за избиране”… След пауза си връща ведрото настроение: „А и сега бих имала всичките възможности на света, ако съм на 18”.
Влюбена в книгите
„Още преди да тръгна в първи клас се влюбих в книгите. До ден-днешен съм влюбена. Говоря за книгите, които можеш да пипнеш и да разлистиш, а не за това, което върви в интернет. Въпреки че там можеш да намериш всичко. Обичам да чета”, заявява полковник Симеонова. И продължава: „Луда съм по Агата Кристи, луда съм по Реймънд Чандлър, по Карл Май дори, още от детските години. Астрид Линдгрен препрочитам до ден днешен, това те връща в реалността. Кърт Вонегът беше за част от времето ми интересен като автор. Никога няма да забравя „Шибуми”, книгата на Треванян, тя е също много интересна, препрочитам я почти всяка година”.
Любовта към книгите се допълва и от обич към цветята. „Става дума за стайни растения. „Боря се” с орхидеи, които засега ме побеждават”, казва с усмивка. И уточнява в същия шеговит тон: „Повече аз им се моля, отколкото те да цъфтят”. Важното за нея е, че и книгите, и цветята са отлична форма за релаксация след тежкия работен ден.
Атракция в строя
„Курсантските години си бяха голямо забавление. Ние, първите два випуска по „връзки с общественстта” си бяхме атракция не само в обществото, а и в самото военно училище. Всички ни гледаха като някакви бели лястовици, които прелитат оттук-оттам”, спомня си полковник Симеонова. По-интересните моменти настъпвали, когато имало общо строяване и тържествен марш.
„Като кажа общо строяване, това значи, че тогава военното училище имаше 3000 курсанти само на плаца. Нещо, което сега няма къде да се види изобщо. И като тръгнем в тържествения марш, не бяхме, както са сега курсантките – в общия строй, а двата взвода бяхме обособени в отделна рота. Съответно крачката ни беше по-къса. И все изоставахме с половин стъпка, това беше голяма драма”, казва с усмивка полковник Симеонова. И допълва, че по този повод редовната реплика на началника на военното училище била: „На девойките тъпанът все им остава между краката”…
На воините е нужно самочувствие
Трябва да се подобри социалният статус и условията на работа на военнослужещите, за да добият те по-голямо самочувствие, споделя полковник Йорданка Симеонова. По думите й така, дори с едно излизане в градска среда, с униформа („защото сега малко колеги си го позволяват това, а преди не беше така”), ще се събужда интересът на младите, ще виждат, че има красота, гордост и достойнство във военната професия и в символите на армията.
„Връзката между армията и обществото беше прекрасна до 2007 г., докато имаше наборна армия. Тогава всеки един член на обществото беше съпричастен с всичко, което се случва в армията. В сегашната реалност единствената връзка на обществото и армията са задачите, които изпълняваме по третата мисия. Но пък това е и реалната връзка между нас и обществеността, защото хората виждат по какъв начин им помагаме в такива моменти”, изтъква полковник Симеонова.
„За зла беда, пак тук стигаме до отразяването на нещата от средствата за масова информация (СМИ). И на челна стойка да застанат военнослужещите, и 100 човека да спасят от наводнените села и къщи, един хеликоптер да се появи в небето, всички обекти ви се насочват към него. Работата на военнослужещите от Сухопътните войски (СВ) не се показва по най-добрия начин”, обяснява тя. И допълва: „Да не говорим, че когато всичко е приключено, застава пред микрофоните и камерите политическо ръководство, пожарна, гражданска защита отнякъде излиза в този момент, и армията остава само като някакъв фон”. Това ми е голямата болка като пиар, казва полковник Симеонова.
„И другото е, че в настоящата среда за сигурност е крайно време вече всички да осъзнаят, че няма защо да плюят армията. Единственото, което армията и СВ правят е да бранят националната сигурност на страната”, посочва тя.
Според нея, СВ не от днес популяризират военната професия сред младите хора. „От години работим в тази посока, чрез клубове „Приятели на армията”. Всички наши формирования имат сключени шефства с училищата в гарнизоните”, заявява полковник Симеонова. Воините от СВ изнасят лекции пред ученците, запознават ги с воинския живот, оръжието, задачите на армията и военнопатриотичното дело, колегите се справят перфектно, категорична е тя.
По думите й огромен е интересът на младите хора към дните на отворените врати. Дори, за да могат и учениците от двусменното обучение да идат във формированията, в СВ са удължили времето за посещенията. В целите СВ дните на отворените врати започват от 10.00 ч. и завършват в 16.00 ч. „Но за да стане по-популярна самата военна професия, военнослужещите трябва да се чувстват добре приети в обществото. Това е работа не само на войската, а на цялото общество”, обобщава полковник Симеонова.
Дописникът диктува през три централи
„Ще споделя личен опит от работата си с вестник „Българска армия”. Като започнах офицерската си служба в Айтос бях дописник на вестника, който беше всекидневник. Нямаше интернет и джиесеми, и за да излезе една новина, и да бъде що-годе прясна, трябваше през 3 централи да диктувам на стенограф”, казва полковник Симеонова. „А снимка нямаше никакъв начин как да изпратя, освен дни по-късно да се получи по пощата. Тоест – новината отиваше, а онагледяването ставаше чак следващата седмица”, допълва с усмивка тя.
Това е само щрих от трудностите, с които се сблъскват дописниците и пиарите в началото на 90-те години, преди бума на комуникациите и технологиите. Ние бяхме първите два випуска – 1992 и 1993 г., които излязохме от военното училище точно със специалността „връзки с обществеността”, казва полковник Симеонова. Дотогава такива кадри се обучавали само в Съветския съюз – във военното училище в Лвов. Но те били по двама-трима човека на година.
Нас с тази специалност ни готвеха за работа във военните клубове, което да съчетава и новонавлизащата професия на пиари, споделя полковник Симеонова. Но докато двата випуска завършили, длъжностите на началниците на военните клубове се девоенизирали.
Така лейтенантките се озовали във формированията, най-вече в СВ, а единици – във ВВС и ВМС, където са и досега. „И се започна. Трудно беше. Странно беше”, заявява полковник Симеонова. Тя посочва, че има голяма разлика в работата на пиарите, според големината на населеното място. „В малкия гарнизон един пиар работи с 5 до 6 медии, които са местни. Той си познава хората и във всеки момент може да им се обади и да каже: ще правим, примерно, нощни стрелби, ела да отразиш събитието. Няма проблем, те са си като семейство. Докато в по-големия град, да не говорим вече за София, такива взаимоотношения между пиар и журналисти са много трудни, да не кажа невъзможни. Трябва да се организира медиен ден, пресконференция, брифинг, за да може да бъде привлечено вниманието на медиите”, обяснява полковник Симеонова. По думите й огромният информационен поток, който „тече” в момента, в такава степен е преситил СМИ, че е много трудно за пиара „да извади” събитие, с което да привлече вниманието на голяма група от хора.
