Идеалите на Възраждането като нравствен коректив
Нашата кореспондентка от Сливен – Валерия Тодорова, ни представя творчеството на един автор, свързан със структурите на сигурността. Мотивацията за професията на Пламен Тодоров безспорно изисква да я превърне в кауза, намерила опорни точки в нравствените първообрази на възрожденските идеали. Вероятно необходимостта от нова преоценка на моралните стойности отново ни отправя към строителите на съвременна България – като преоткриване на техния нравстван идеал, тяхното поведение и пример. Засега Пламен Тодоров няма издадена книга и няма публикации. Но има свои стихове. И продължава да пише. Роден през 1958 г., той завършва българска филология във ВТУ „Кирил и Методий“ през 1982 г. Преподавал е български език на чужденци през първите три години след дипломирането си. След това е бил офицер в структурите на МВР.
Пише поезия, пее, свири на класическа китара и на ударни инструменти. Има участия в малки по обем пърформънс изяви в съавторство с други творци пред тесен кръг публика. Стихотворението му публикуваме с известни съкращения.
Ще ни простиш ли, Дяконе?
Въпрос, който дочух някъде из ефира
Ще ни просиш ли, гледайки отгоре,
че не научихме децата си – чудесни –
да учат, да четат история,
да пеят твоите любими песни…..
Ще ни простиш ли, Дяконе, небрежността ни,
че никога не обяснихме на децата –
че датата деветнайсти февруари,
не е рождената ти дата.
Но не прощавай никога на тия,
които на стените в свойте кабинети
държат на показ и на халосия –
угоднически – твоите портрети.
За тях Народ, Родина и Отечество
са само думи, някак, за пред публика,
за тях и непонятни, и далечни са
и „чистата”, и „святата” република.
Когато те печелят – не печели цял народ,
печелят, но за себе си и тез – наоколо.
Когато губят пък – ръмжат като животни
и никога не щат да пускат кокала…
Ще ни простиш ли, Дяконе?
Въпрос, който дочух някъде из ефира
Ще ни просиш ли, гледайки отгоре,
че не научихме децата си – чудесни –
да учат, да четат история,
да пеят твоите любими песни…..
Ще ни простиш ли, Дяконе, небрежността ни,
че никога не обяснихме на децата –
че датата деветнайсти февруари,
не е рождената ти дата.
Но не прощавай никога на тия,
които на стените в свойте кабинети
държат на показ и на халосия –
угоднически – твоите портрети.
За тях Народ, Родина и Отечество
са само думи, някак, за пред публика,
за тях и непонятни, и далечни са
и „чистата”, и „святата” република.
Когато те печелят – не печели цял народ,
печелят, но за себе си и тез – наоколо.
Когато губят пък – ръмжат като животни
и никога не щат да пускат кокала…
