Моментната снимка на ситуацията на Балканите изисква да не ограничаваме погледа си само в отделни държави. Защото сериозни турболенции се наслагват навсякъде в региона. Вътрешнополитически проблеми има поне в няколко държави.
Турция на моменти изглежда на ръба на гражданска война след опита за преврат и преди референдума за генерални промени в Конституцията през април. От години Гърция не излиза от икономическия, финансов и социален срив.
Македония е в лапите на криза повече от година и мина през „шарена“ революция и патови ситуации. В Сърбия предстоят президентски избори, а в Косово не бива да се изключват предсрочни парламентарни. В Албания редовният парламентарен вот е през лятото, а в Босна и Херцеговина – догодина.
Но в балканските държави тлеят и нерешени външнополитически проблеми. Предизборната ситуация сама по себе си предизвиква националистическа реторика и привлича електорат. Втвърдяването на тона към Косово от сръбска страна печели дивиденти в Белград. И обратно, втвърдяването на тона към Сърбия в Косово винаги печели повече гласове в Прищина.
Натрупват се и междудържавни проблеми. Дори членки на ЕС като Хърватия и Словения имат да решават такива, например, с териториалните си води. Не е решен подобен проблем между Гърция и Албания.
Зациклиха преговорите между Косово и Сърбия при взаимни провокации и разнопосочно тълкуване на договореностите, парламентът в Прищина до момента не е в състояние да ратифицира демаркацията на границата с Черна гора. Според някои анализи отношенията между Сърбия и Хърватия не са били в толкова ниска точка след разпада на Югославия. Заговори се Република Сръбска да се отдели от държавната структура на Босна и Херцеговина, лансират се тези и за други гранични промени или размяна на територии.
Само допреди няколко години нещата на Балканите изглеждаха до голяма степен успокоени. За първи път регионът изглеждаше преодолял някои вековни противоречия. Разковничето се дължеше на нещо уникално в дългата история на полуострова – всички държавнополитически субекти да имат един интерес, един и същи общ външнополитически приоритет – от Турция до Хърватия всички бяха ориентирани към ЕС.
Това даде позитивни резултати, донесе успокоение и започнаха да се преодоляват трупани противоречия. Сърбия и Албания, например, размениха визити на най-високи равнище и заговориха за сътрудничество. Стартира диалогът между Прищина и Белград, стигна се до споразумения. Държавите от региона започнаха да се включват в общи икономически проекти. И причината за този позитивен процес беше пак общата външнополитическа цел – за интеграция в ЕС.
Първо започна икономическото разклащане на света през 2007-2008 г., а след него и бежанската криза и вътрешните сътресения в ЕС. И в Западните Балкани, където имаше по принцип проинтеграционни настроения, постепенно започна да се заражда евроскептицизъм.
През 2008-а г. в Македония 92% са били за интеграция в ЕС, през 2015-16 г. те са вече 73%. Двайсет процента са сериозен спад за страната, в която албанският фактор е съхранил силен проинтеграционен интерес. Обяснението намираме и във ветото на Гърция за членството на страната с НАТО, и в безрезултатните преговори на Скопие с Атина.
Това донесе и разочарование, и обезверяване. Защото държавите от Западните Балкани виждаха в бъдещото членство панацея за решаване на проблемите си и хората очакваха позитиви. Обаче критериите за това членство трябваше все пак да се покриват с упорита и целенасочена работа. Забавянето има като резултат това, че в близост до нас днес регионът ври и кипи от проблеми.
Не е докрай изяснен въпросът доколко албанският фактор в страна като Македония влияе за това напрежение. Най-малкото, защото не албанският фактор предизвика тази продължителна политическа криза, а двата основни македонски политически субекта – ВМРО-ДПМНЕ и СДСМ.
Яростното им противопоставяне сякаш изключва възможността да намерят общ език, въпреки споразумението Пържино, постигнато при активното посредничество на ЕС. Някои анализатори дори смятат, че част от политическите играчи просто отлагат вероятността да бъдат вкарани в затвора заради злоупотреби и корупция.
Корупция има навсякъде, но в по-слабо развитите държави, каквато е все още Македония, се допуска корупцията на администрацията да влияе на гражданите й на битово равнище. И масираните протести срещу управлението на Никола Груевски бяха и заради това. Проблемът е в неяснотата, която продължава да съществува в страната, включително сред анализаторите. Защо тези две основни партии под никаква форма не могат да работят заедно и все така яростно се противопоставят.
Второ, как се развиха процесите сред албанския фактор в държавата. Защото в Македония изчезват стари политически субекти сред албанците и се появяват нови. Намаля като цяло броят на спечелените от албанците депутатски места, депутатите на Али Ахмети от 19 останаха 10.
За първи път албански избиратели гласуваха за македонски партии. Село Арачиново, със 100% албанско население, на 10 км от Скопие, при кризата от 2001-а г. беше сред най-бунтовните селища. И жителите му дори спряха водата по водопровода към Скопие.
Е, 80% от жителите му на последните избори са гласували за македонската опозиционна партия на Зоран Заев, чиято агитация бе насочена и към албанския етнически елемент и бе съпроводена с редица ангажименти. Това, от една страна, е силен анти-Груевски вот и дори анти-Али Ахмети, доколкото като лидер на Демократичния съюз за интеграция дълго беше в управлението като партньор на Груевски и съответно е символ на статуквото.
И възниква въпросът – отминава ли времето на Али Ахмети като безспорен лидер на албанското население? И ако да, кой ще го замести?
Появиха се нови формации, излъчени от албанските избиратели – и Алианс за албанците, и партията БЕСА. Нелогично изглеждаше и друг факт – Али Ахмети е от групата албански политици от младата вълна в различните държави, към която принадлежат и Хашим Тачи, и Рамуш Харадинай от Косово, които дълго живяха в емиграция и се проявяваха като крайно ляво и дори радикално настроени личности. И изведнъж заявилият се като десен Груевски и левият Ахмети от години са в коалиция.
Затова предстои преосмисляне на разочарованието на албанските избиратели от техния досегашен лидер. Въпреки че те определено не са по-бедната част от македонските жители. Голям е дори видимият контраст между Западна Македония, където живеят албанци, ври и кипи от живот, с много млади хора, и някои райони с македонско население.
Изрично подчертавам, че не адвокатствам никому и считам, че всяко искане извън рамките на македонската Конституция и Охридския договор е преиграване с контрапродуктивен характер. Но неизбежно изниква въпросът защо албанците в момента преиграват.
Нима ако лидери в Албания и Косово искаха да повлияят на процесите в Македония със създаване на т.нар. Тиранска платформа (с искания за албанския език като втори официален навсякъде в страната – не само в общините с преобладаващо албанско население, за дискусия за промени в държавните символи, за пряко участие на албанския елемент в диалога за името с Гърция) не можеха да го направят по-дискретно и без да се бие барабан? Но явно има замисъл това да се направи по толкова очевиден начин.
Вече се срещат становища, че това е опит за натиск върху ЕС и НАТО и привличане на вниманието им върху региона, чието европейско членство сякаш се отдалечава. И че това е
умишлено изостряне на ситуацията от албанския фактор. И предупреждение, че отново на Балканите може да се извади етническата карта, ако не се ускори процесът по присъединяването към ЕС и НАТО, ако не се даде този шанс на Западните Балкани.
Защото албанците в региона – и в Албания, и в Косово, и в Западна Македония, и в Черна гора, и в Южна Сърбия, са най-проинтеграционно настроеното население на Балканите и винаги са били такива. А ЕС няколко пъти допуска сериозни грешки по отношение на Западните Балкани.
Само по вербален начин се даваха обещания за европейско бъдеще, но не се правеха сериозни крачки за това. Много късно сякаш се разбра, че тези държави имат един общ проблем. И той е първо икономически.
