– Г-н Кючуков, кои са важните послания на лидерите на държавите и на ЕС в Декларацията от Рим?
– В Рим те направиха необходимото и възможното. Абсолютно необходимо беше да се покаже единство, а възможното бе това да стане с общ документ – чрез Декларацията. Ключовото понятие в нея е единство, което се оказва и основният проблем за ЕС. И докато единството преди 60 г. е този импулс, послужил за изграждането на Съюза, днес то по-скоро звучи като заклинание. Тогава то е идвало като необходимост отвътре, сега се изгражда през призмата на заплахата отвън. А по отношение на бъдещето на ЕС тя се стреми да внуши увереност, че независимо, че е „минус един” (заради напускането на Великобритания), обединена Европа ще се запази. Декларацията стъпи върху това, което председателят на ЕК Юнкер предложи в Бялата книга за бъдещето на ЕС. Юнкер активира един закъснял дебат и го извади от затворения му политико-експертен характер, като се опита да го адресира към гражданите. Той постави на масата всички различни посоки на мислене, които имаше в европейските столици, т.е. очерта варианти. Римската декларация, а малко преди това – и заявлението на четиримата лидери на Германия, Франция, Италия и Испания обаче до голяма степен бяха стъпки в обратната посока – към затваряне на дебата преди гражданите да са се включили реално в него. Защото беше избран един от вариантите, като се създаде усещането за предрешеност и се очерта как ще се вземат решенията, ако Европа е на различни скорости. Нещо повече, докато в Бялата книга този вариант е очертан с по-гъвкавата формулировка: „който иска повече, прави повече”, в Римската декларация имплицитно се заявява, че когато е необходимо, Европа ще действа на различни скорости. Съществената добавка тук, очевидно и с оглед на първите реакции на заявлението на 4-та лидери е, че основното е посоката, а тя е обща и е напред – към ново ниво на сътрудничество (имплицитно отхвърляйки идеите за връщане към Европа на нациите, респективно – на национализмите). По този начин се запазва конструкцията, дава се възможност при различните интереси и центробежни сили държавите да намерят своето място и останат част от цялото, но същевременно се залага парцелиране на Съюза. Аргументът, че Европа и сега се е движи на различни скорости (Шенген, Еврозона) е реален, само че това е част от генезиса на кризата, а не път за излизането от нея. От момента, от който Великобритания за пръв път извоюва правото си на неучастие в отделни политики, т.е правилата престанаха да важат за всички, се появиха и първите пукнатини в европейския фундамент.
– Но и Бялата книга, и Декларацията не назовават диагнозата на ЕС.
– В Бялата книга се подчерта, че тя няма за цел да прави анализ на проблемите. Той трябваше да бъде направен в рамките на публичния дебат, който да посочат симптомите и процесите. А сега тенденцията е към фрагментация на ниво общество, и на засилване на центробежните сили – на ниво държави-членки и на ниво ЕС. Затова Европа на много скорости се подкрепя така активно, защото тя запазва конструкцията на Съюза, но за сметка на това до голяма степен го изпразва от ключовото съдържание – заедността.
– Каква Европа прозира в Рим отвъд официалното говорене?
– Видяхме Европа на противоречията и на многото кризи. Изтъкнаха се постиженията, които наистина са уникални – 60 г. на мир и развитие. Но условията вече са други, а от една страна ЕС трудно реагира на новите предизвикателства, а от друга се отдалечава от базисните си идеи и ценности. Продължава наследеното разделение Изток-Запад, като ние все още мислим един за друг в категориите „ние – те”, защото не се е осъществило обединението на ниво съзнание. Очертават се нови разделителни линии между Севера и Юга – като икономическо развитие, но и в социалните подходи и политическите решения. Южна Европа търси по-социалналните решения, докато Северна и Централна Европа ги намира в по-рестриктивни мерки, насочени не толкова към човешкия фактор, а към укрепване на институциите, структурите и икономиката на държавите. Различни подходи и решения се оформиха и във връзка с бежанската криза. Тези проблеми касаят всички страни, но изчезването на единството затруднява вземането на общи решения. Унгарският премиер Виктор Орбан дори лансира термина „гъвкава солидарност”, което на практика е смокинов лист за прикриване на отказа от солидарност.
– Какви да са приоритетите на ЕС, доколкото го обвиняват, че върви след събитията?
– Европейският проект загуби подкрепата на хората, които не го възприемат като свой. Той се бюрократизира и човекът беше изместен от институциите и от ефективността, иначе казано – от печалбата. Това доведе до вътрешни разделения в обществата и неравенствата рязко се изостриха. Като основният проблем днес е как да се гради интегрирана Европа от дезинтегрирани общества. Затова е важно как да се преодолее пропастта между управлявани и управляващи, между елит и население, между малък кръг богати и останалите, които се чувстват не толкова бедни, колкото несигурни за бъдещето си. Как да върнем тази сигурност, съпричастност в проекта, която беше загубена.
– На кои ключови политики да заложи Европа?
– На свързаните с вътрешното й развитие, макар Декларацията да извежда на преден план предизвикателства като международния тероризъм, регионалните конфликти, мигрантския натиск, протекционизма (визира се новата политика на САЩ), охраната на външните граници на ЕС и общата сигурност. Парадоксът е, че сега единството се крепи на външната заплаха. Същевременно това са непоследствените предизвикателства и е естествено да се търсят подходи, които да гарантират сигурността на Европа и да осигурят политическото време за справяне с вътрешните й проблеми.
България направи заявка, че отново има външна политика
Като външна граница на ЕС с пряк досег с най-нестабилните региони, България трябва да е активен фактор при дебата за формулиране на общностни политики за сигурността на Съюза. Това са не български, а европейски проблеми и ние имаме основание да аргументираме европейски решения за тях. Това е и от основните теми на българското участие в дебата за бъдещето на ЕС. Става дума в каква посока ще върви европейската сигурност и отбрана, за европейските стратегии за конкретни региони, например дали ЕС ще има стратегия за Черноморския регион, където се пресичат множество конфликтни силови линии. Наред със стратегиите за Балтийския и Средиземноморския регион, ЕС трябва да изработи дългосрочна стратегия за широкия регион на Черно море. Един от инструментите може да е реактивирането на Черноморската синергия, приета преди 10 г. със съвместните усилия на Германия, България и Румъния, която включваше и Русия, и беше изместена впоследствие от политиката на Източно партньорство, която изключваше Русия.
Също така – ще продължи ли ЕС политиката на разширение на Балканите. Извън европейската перспектива и оставени „да се варят в собствен сос”, Балканите ще са изправени пред сблъсъка на собствените си национализми, които могат да дестабилизират не само региона, но и Европа като цяло.
В Римската декларация България беше страната, която успя да постигне включването на текст за запазване на политиката на кохезия като основен инструмент от философията на ЕС за изравняване и сближаване на страните. Без нея ЕС губи спойката си. Което пък доказа, че страната ни може да бъде уважаван член на ЕС когато не просто присъства, а участва в процеса на взимане на решения. Това, което през последните месеци прави президентът Радев е заявка, че България отново има външна политика. България започна да поставя проблеми, да аргументира позиции и да отстоява интереси и да предлага общоевропейски решения.
